Юлия Йорданова-Панчева
Неизвестен български фотограф
Това е фотоилюстрация към разказа „Дядо Добри“ на неизвестния за мен русенски писател Пламен Петков, на които попаднах случайно, преглеждайки стената си във „Фейсбук“.
И снимката ме порази!
За съжаление, няма никакви данни за нея.
И снимката ме порази!
За съжаление, няма никакви данни за нея.
Но е забележителен майсторски кадър:
1. перспектива – ръцете с тояжката на преден план, които сякаш са сбрали цялата енергия на света,
2. фон – тревожното небе, което е и страшно, и закрилящо, побратимено с този беден селски демиург,
3. преден план (основен образ) – проблясваща усмивка на сбърчкания лик, която ей сега може да обърне на плач,
4. цвят (най-странното, пунктумът!) – уникална хармония в багрите между фигура и фон, между домотканите дрехи и гръмовития небосвод.
Гледам сякаш съм в Ермитажа или Лувъра, където никога не съм била и сигурно няма да бъда.
Да. Фотографията дава безсмъртие, като запазва най-тленното от нас.
