Джорджо Агамбен за детството

Идеята за детство

Jutopia

­

 

[Съществува саламандър албинос, който се оказал вид тигров саламандър, отклонил се от еволюционната линия, запазвайки бебешката си външност и така образувайки самостоятелен биологичен вид – аксолот.]

Тези обстоятелства навеждат на мисълта, че аксолотът би могъл да бъде класифициран като случай на еволюционна регресия, като поражение в борбата за живот, принуждаващо земноводното да се откаже от сухоземната част от своето съществуване и да продължи неопределено дълго ларвеното си състояние. Наскоро обаче тъкмо този упорит инфантилизъм (наричан педоморфоза, или неотения) предостави ключа към едно ново разбиране за човешката еволюция.

Според него човекът се е развил еволюционно не от възрастни индивиди, а от съвсем младите представители на един вид примат, които – подобно на аксолотъла – са придобилии преждевременно своята репродуктивна способност. […] Преди всичко обаче тази хипотеза ни дава възможност да пристъпим по нов начин към езика и към цялата сфера на онази екзосоматична традиция, която характеризира homo sapiens повече от всяка генетична заложба и която досега науката сякаш изначално е била неспособна да осмисли.

Неотеничното дете, обратно, ще се намира в състояние, в което ще може да обръща внимание именно на незаписаното, на произволните и некодифицирани възможности на соматичното: в своята детска способност на всичко то ще бъде екстатично обхванато, тласнато извън самото себе си – но не, подобно на останалите живи същества,  внякакво к.специфично начинание и околна среда, а за първи път – в един свят: то истински ще се вслуша в битието. Гласът му ще бъде освободен от каквото и да било генетично предписание, без да има абсолютно нищо да каже и да изрази; а детето – единственото живо същество от този вид – ще може, подобно на Адам, да именува в своя език всички неща. В името човекът се свързва с детството, завинаги се закотвя към една откритост, която отива отвъд всякаква специфична съдба и всяко генетично призоваване.

[Ендосоматична е генетичната памет. Културната памет е екзосоматична.]

Някъде вътре в нас захласнатото неотенично дете продължава своята царствена игра. […] Различните нации и множеството исторически езици са фалшивите призовавания, с които човекът се опитва да отговори на своята непоносима лишеност от глас; или иначе казано, те са неговите усилия, фатално отишли на халост, неуловимото да бъде направено уловимо, а самият той- това вечно дете – да стане възрастен.

 

Забел.: Откъсът е от книгата на Джорджо Агамбен „Идеята за проза“, София, 2020, изд. „Критика и хуманизъм“, с. 121-128.