Юлия Йорданова
Милка Океанова Начева (1925-2001)
Беше приятелка на мама. Сприятеляваше ги куклата.
Милка беше по-голяма, професионален създател на кукли – един от първите художници в държавния детски театър в България. Завършила художествената академия при основателя на катедрата по сценография, тя била най-добрата му студентка. Едра белолика кукла, която била самородна.
Мама пък беше по-млада и опознаваше куклата като етнографски реквизит, защото преподавателят й по фолклор в университета така я зарекъл – да изучава старините, за да ги претворява. Митове, обреди и кукли се сливали в една чудна приказка, която ученият разказвал от катедрата и от която мама като малко момиче се омайвала, докато я слушала.
Двете се срещаха от време на време, бъбреха си за кукли, пиеха кафе и си показваха творческите проекти. Милка често пътуваше в чужбина за обмяна на професионален опит в областта на сценичната живопис, а мама обикаляше страната и събираше кукли, с които отдавна никой вече не играеше.
Автор на сценографията на много пиеси за куклен театър, Милка доби извънредна популярност с една от творбите си, фолклорен персонаж: Педя човек Лакът брада. Куклата й беше предназначена за телевизионен детски театър и повече приличаше на келтски гном, предрешен като южнославянски селянин, чиято работа е станала всяка вечер да разказва от малкия екран народни приказки на модерните деца. Така три десетилетия Педя човек Лакът брада се появяваше пред черно-белия, а после и пред цветния екран, пеейки:
Аз съм мъничко човече,
на децата мил другар.
Имам шарено елече
и в торбата скъп товар…
Думата другар имаше особено значение в онези години – на идеологически съмишленик в еднопартийна държава, но в песента на театралната кукла на леля Милче тя си възвръщаше първоначалния смисъл на верен приятел. И действително Педя човек Лакът брада беше най-добрият приятел на тогавашните мъници пред телевизорите и редовно им разтоварваше торба лъжи, за да се смеят и отрано да разбират поуките на живота.
По същото време мама получи голяма слава с пътуващите си изложби в Европа на кукли в български носии, изработени от нейни възпитаници в школата по етнография и фолклор, която първа бе основала. Пътуваше като куратор по чуждестранните галерии, но в чужбина лесно разпознаваха от къде идва по дрехите й, въпреки че им беше пришила оригинална декорация.
Иначе леля Милче беше домошар, обичаше да си стои в ателието и често ни очакваше на гости. Катерех се и аз с мама по витата стълба, за да стигнем до мансардата й на улица „Цар Асен“ в София. Обръщахме гръб на планината, свивахме от булевард „Витошка“ вляво, подминавахме пункта за вторични суровини на улица „Узунджовска“, после свивахме надясно и хлътвахме в тъмното входче на стара жилищна сграда. Изкачвахме в мълчание стъпалата на незнайно извисяване и задъхани стъпвахме в артистичната атмосфера на дома й. Леля Милче винаги ни посрещаше с пресен сладкиш, от който цялото й жилище ухаеше на карамфил и канела. За мен имаше топло мляко с вносно какао и докато двете си говореха, аз оглеждах стените на гостната стая, заети с пана на кукли, или отивах на широката тераса с плетени кресла и се подпирах на ниския парапет с изглед към Витоша. Минаваха часове, но на мен не ми ставаше скучно. Наблюдавах ги, без да ги слушам.
Леля Милче се усмихваше, цепката на горните й резци се разширяваше още повече, бялата й къса коса се разтърсваше като козина и аз се засмивах, защото тя – майсторката на кукли – сама заприличваше на голяма бяла зайкиня, която обича чуждите деца, без да тъжи, че си няма свои зайчета.
„Аз съм мъничко човече…“ – звучеше в главата ми песента от детското предаване и авторката на приказния разказвач се смаляваше в очите ми колкото палечка – по-малка и от педя човек. Такава тя влизаше в торбичката на своята знаменита кукла и от там започваше да ми говори:
– Ти кой клас стана?
Аз й казвах неохотно, а тя:
– Охо, колко голяма си станала!
– Ами да, как не – мислех си аз. – Виж ти колко малка си станала… – И ми идваше да я погаля с шепа по бялата коса.
Леля Милче страдаше от артрит и безименният пръст на едната й ръка беше присвит, без да може да го изправи. За беда на него имаше голям златен пръстен с черна плочка отгоре. Полиран скъпоценен камък, който лъщеше като бездънно небе в лятна нощ. Ужасявах се, че никога повече няма да може да го свали, но тя го завърташе в едната или в другата посока като вълшебница, която иска да изпълни три желания на мил другар:
– Искаш ли още кекс?
– А мляко?
– Седна ли на креслата?
Кимах доволно и тя пускаше пръстена.
На стената висяха макетите на кукли, които навярно са оживявали в истински пиеси, облечени в тафта и коприна. Но тук, в закътаното таванче на художничката те оставаха плоски фигури от прежда и дърво, с овални обръчи за глава без очи и уста, пасивни и анонимни. Като души на кукли, още преди да бъдат родени.
– Къде е Педя човек Лакът Брада? – сещах се изведнъж.
Леля Милче поглеждаше към окачените кукли на стената, които все така безучастно мълчаха, и без думи ми отговаряше:
– Педя човек Лакът брада ме остави. Педя Човек Лакът брада ме забрави.
Къде се беше дянала торбата с приказки на късокракия белобрад благолаж? – мислех си след години. Защо никой не помнеше сладкото име на неговата създателка – моята леля палечка?
Вървях по булеварда, отдавна изкласила училище, университет и житейски поуки, и знаех, че малката мансарда и белокосата художничка ги няма вече. А душите на неродените й кукли от стената бяха отлетели в бездънното черно небе на златния пръстен.
Yutopia 