Юлия Йорданова
The Muppet Show
По време на Студената война между демократичния капиталистически Запад и тоталитарния социалистически Изток имаше едно общо нещо, незабележима културна прилика, която скрепяваше духа на времето в едно планетарно цяло и превръщаше света още тогава в едно глобално село – абревиатурите. И на Запад, и на Изток се фабрикуваха в индустриално количество нови думи от типа на акронимите, които масирано навлизаха в речниците на всички езици, всявайки паника у малообразованите или чужденците, които се нуждаеха от специална езикова справка за изясняване значението и произхода на тези модерни неологизми.
На практика абревиатурите са ефикасно средство за комуникация при необходимост от съкращаване на времето за говорене и от спестяване на езиков ресурс в процеса на експедитивен обмен на словесни символи. Единственият им проблем е, че наподобяват таен говор, своеобразно аргó, понеже са известни само на ограничен кръг от хора. По същество това са словесни съкращения, компресирани форми на цели изрази – изкуствени думи, съставени от началните звукове или срички на дълги и понякога твърде сложни наименования.
В Съединените американски щати, например, от средата на ХХ век накратко казват NIMBY („нимби“) вместо дългото Not In My Back Yard („не в задния ми двор“), когато искат да се противопоставят на нещо, срещу което по принцип нямат нищо против, но то засяга нечий личен интерес. У нас пък през целия комунистически режим масово се употребяваше думата „хоремаг“ за обозначаване на комплекса ХОтел-РЕсторант-МАГазин, което си беше социалистическо прозвище на някогашния хан – страноприемницата на българите от старо време.
Акронимите са такива абревиатури, при които отделните звуци от съставящите ги думи се произнасят слято, като една цяла дума, която така придобива автономност и навлиза в речника на съответния език като самостоятелна лексикална единица. Всички хора – от двете полукълба на глобуса – разпознаваме термина „кореком“: CORECOM, идващ от френския израз COmptoir de REpresentation COMmerciale, което на български език се предава като „кантора за търговско представителство“. Или пък помним какво означава русизмът „комсомол“: КОМмунисти́ческий СОю́з МОЛодёжи, което на български език е „съюз на младите комунисти“.
По онова време – втората половина на ХХ век – навсякъде по света – и в западното политическо полукълбо, и в източното политическо полукълбо – хората бързо се примиряваха с това нормативно словотворчество и лесно привикваха към тоя маниерен стил на изразяване, усвоявайки безропотно внедрените „от горе“ небивалици в езика, защото разбираха, че употребата на този новаторски сленг е част от политическата коректност на времето. А времето, онова време, беше епоха на ускорено възстановяване на шокирания следвоенен свят, период на свирепо цивилизационно състезание между Запада и Изтока в това кой по-напред ще стигне до светлото бъдеще, което най-после ще спре да тормози прогресистите от всички страни на планетата. (Днес като че ли на мода е противоположният синдром – доминира вкусът към регресистките идеологии на религиозна основа.)
И така, тихомълком, през втората четвърт на ХХ век се промуши под Желязната завеса и се качи на обществената сцена още един акроним, който и до сега шества необезпокоявано по света – така наречения MUPPET („мъпет“), който е съкращение на англоезичния израз Most Useless Pathetic Person Ever Trained. В свободен превод на български език това разширение означава „най-безполезната жалка личност, обучавана някога“. „Да включим ли еди кой си в нашия проект?“ – може да запита някой. „Кого? Еди кой си ли? Та той е пълен мъпет!“ – може да му възрази друг, също англоговорящ.
Според езиковедите, акронимът MUPPET е произлязъл от жаргона на американската армия, но е спечелил популярността си от американския телевизионен сериал The Muppet Show – телевизионна комедия с участието на кукли вместо драматични актьори. „Представлението на мъпетите“, или шоуто на тъпаците, казано иначе. Фактът, че muppets в обобщеното си значение на „тъпаци“ се римува с puppets – което на английски език означава „кукли“ – форсира пробива на неологизма и шоуто на куклените мъпети добива световна слава почти едновременно както на Запад, така и на Изток.
Но как така и на Изток? Как така този английски неологизъм успява да подведе неподкупната цензура на политическите критици на Запада, навлизайки по канален ред в сивото ежедневие на тихите телевизионни зрители от 70-е и 80-е години на ХХ век в социалистическия лагер, включително в България? Какво правят тези артистични идиоти на българската културна сцена, подавайки безобразните си глави от тесните екрани на тогавашните ни вече цветни телевизори? Това е въпросът: как така американското куклено шоу, смешното телевизионно вариете, говорещите марионетки в крещящи цветове, демонстриращи на всичко отгоре лукса на развлекателната индустрия на Запада, биват допуснати до стерилната, бледа и мизерна забавна култура на тогавашните българи? Може би по една-единствена причина – тайните ни цензори са се надявали, че The Muppet Show представлява автопародия на самия Запад и че надсмиването над неговите „отклонения“ респективно е възтържествуване на самочувствието на идеологически правоверния Изток.
Не така обаче си мислехме ние, социалистическите деца, непосещаващи още училище и неиндоктринирани още от господстващата идеология на времето. За нас мъпетите си бяха просто кукли: жабока Кермит, свинята Пиги, мечока Фози, кучето Роулф, скаридата Пепе, плъхчето Рицо, невестулката Джо, двамата феноменални старци от ложата – Статлър и Уолдорф, Смъртоносния чичо, шведският готвач, новинарът и много други епизодични и постоянни герои от кукленото шоу. Това за всички малчугани от „задния двор“ на Европа беше истински, натурален куклен театър – съвършен инструмент за детски присмех над непонятните и нелепи привички на възрастните.
В шоуто на мъпетите, например, аз за първи път узнах за прословутия любовен триъгълник – тук, между индиферентния към всякакъв сексапил жабок Кермит, ухажван от пищната красавица свинята Пиги, преследвана на свой ред от натрапчивия мачо Смъртоносния чичо. Колко много още геометрични фигури на любовта щях да науча само след известно време от живия живот! В шоуто на мъпетите също така за първи път се сблъсках с безпрекословната и непоносима мъдрост на двамата изкуфели джентълмени от театралната ложа, където у нас по правило седяха партийните величия. И не на последно място в мъпетското шоу за първи път чух, макар и в травестийна кавърверсия, „Бохемска рапсодия“ на Queen, която ми предстоеше да прослушам „на черно“ малко по-късно. За съжаление, в условията на социалистическа икономика франчайзингът също не беше познат и нямаше как малките деца от Източния блок да се сдобият у дома с нито една от въпросните театрални кукли, които останаха завинаги само пъстър телевизионен блян.
Моят син, обаче, днес е щастлив притежател на цяла свита „мъпети“, изпаднали от пантеона на най-популярните съвременни филмови и геймърски сюжети. В домашната му колекция могат да се намерят меки играчки, персонифициращи шерифа Уди в тандем с космическия рейнджър Баз Светлинна година от американския анимационен филм Toy Story, таралежа Соник с неговия съюзник двуопашатия лисичко Тейлс от японската компютърна игра Sonic the Hedgehog, мечока Миша от руския анимационен филм „Маша и Медведь“, саблезъбия тигър Диего от американския анимационен филм Ice Age, мечето Тедди от анимационната версия на британския игрален филм Mr. Bean, неизменния Мики Маус на гениалния амариканец Уолтър Дисни, един едър жабок без родина, който за разлика от дребния Кермит е с подчертано влечение към оранжевата ни лисица, закупена от книжарница Fox Book Café в София и т.н. Това са културни мигранти, франчайз номади, които идват от различни държави и фикционални светове, за да уседнат смирено накрая в меките плитчини на нашето тихо домашно пристанище. Те стоят наредени на една етажерка за книги и апатично следят перипетиите на битовия ни живот.
– Хайде сега, ела да те намажа! – подканям Павел да свали хавлията си, за да го облея с козметичния препарат за деца на американската компания Johnson&Johnson.
– Не! – отказва ми той, затягайки волана на хавлията си още повече.
„Не ли?“ – захващам го за крайчеца на памучния халат и го придърпвам към себе си.
– Не може! – настоява той и почва да се боричка с мен, поглеждайки обвинително към президиума на плюшените играчки край нас.
– Защо? – питам го дръзко.
– Защото ме гледат… – прошепва ми той в лицето.
– Кой те гледа? – правя се, че не разбирам.
– Играчките…
– Какво от това? Те не са живи. Това е купчина плат. Те не са приятелите ти от детската градина и няма да ти се смеят, ако те видят гол. Това са само кукли!
– Не искам… – казва ми той, изтръгвайки се от ласкавия ми арест, и хуква към другата стая.
Добре. Уважавам всяка идиосинкразия в поведението на човек, когато става дума за деликатни обноски. Изпълняваме козметичната си процедура далеч от погледа на домашните мъпети.
Днес Павел се завръща вкъщи наранен – враждувал е с Емил, един от новите му приятели в смесената група от детската градина. Видът му е неразпознаваем: синина на рамото, синина на бедрото, зачервено и набъбнало ухо, драскотина под окото, разбито сърце…
– Какво се случи? – питам го укорително.
– Нищо – подсказва ми, че не желае да провеждаме този разговор.
Добре. Приключваме вечерния си тоалет далеч от благосклонния взор на преданите мъпети и го слагам да спи.
– Няма ли да си вземеш мечетата близначета? – питам го с изненада, че си ляга сам, без обичайните довереници от IKEA.
Любимата IKEA, с която е пълна половината ни къща, също е с име-абревиатура от инициалите на създателя на тази търговска компания в следвоенна Швеция: Ингвар Кампрад от село Елмтарид в енория Агунарид.
Двете пухкави икейчета се гушат самотни във витрината до леглото. Павел трие буза във възглавницата си, сигнализирайки кимане с отрицателен знак.
– Но защо? – искрено се чудя аз.
– Ще видят, че са ме били… – отвръща ми със затворени очи.
Добре. Разбирам. MUPPET (Most Useless Pathetic Persons Ever Trained) са се превърнали в MUPPET (Most Useful Proud Persons Ever Trained) – „най-полезните горди личности, обучавани някога“. Куклите са станали това, което винаги са били, без да знаем: изражение на нашето възпитание, глас на съвестта ни, лице на собственото ни свръх аз, персоналния ни идеал за личност – useful и proud. Затова те са всичко за нас: душеприказчик и съдник.
– Лека нощ, Пав!
„Лека нощ!“ – отговаря ми вече спящ приятелят на мъпетите от всички страни.
