Юлия Йорданова-Панчева
© Първа среща с пишеща машина
(Павел Панчев във Fox Book Cafe в София, 2020 г.)
На бюрото е стационарният ми компютър. Екран и клавиатура заемат цялата работна площ, самият компютър е на пода, а настолните ми книги са изместени встрани към съседните етажерки на библиотеката.
Павел учи с таблет, който има вградена поставка. Щрак – и тя се отваря, щрак – и тя се затваря. Напълно безшумно.
Всеки ден го разнася със себе си – ту когато учи онлайн в хола, ту когато закусва в кухнята и гледа клипчета, ту когато се търкаля на леглото с него и играе 3D игри по интернет заедно с приятелчето си Петър от „френското“ училище. Хлъзга показалец по екрана и това е всичко. Малкото му портативно устройство се движи като метален плужек – гол екран, всмукал собствената си клавиатура, който лази навсякъде.
Когато се налага да споделяме общ „хоум офис“, аз изваждам лаптопа си и се оттеглям в съседната стая, за да не смесваме виртуалните зали. Отварям го като голяма сребърна табакера, в която вместо пури лежат малки подредени клавиши за писане на кирилица или на латиница. И от него започва да се разнася невидим никотинов дим, сияещ от просветващите картини на екрана.
Един ден обаче, докато бяхме в двойно междучасие от неговото дистанционно обучение и от моето дистанционно преподаване, попаднахме на необикновена вещ вкъщи – по-малка от куфар, но по-голяма от таблет. Беше в черен кожен калъф с дръжка за пренасяне.
– Какво е това? – запита ме първокласникът.
– Ще видиш – усмихнах се и поставих непознатата вещ върху малката масичка. Натиснах механизма за отваряне, който рязко изщрака.
Пред очите ни се откри невероятна гледка – старата пишеща машина на татко му, с която той е написал дипломната си работа по философия и след още двайсетина години единствената си стихосбирка в тоя кратък живот.
– Клавиатура! – възкликна Павел.
– Не – възразих.
– Няма екран. Клавиатура е! – настоя любителят на техниката.
– Прилича на клавиатура без екран – обратното на твоя таблет. Но не е това!
Скочих да взема бял лист, за да заредя механичното устройство за писане.
– Това е пишеща машина – съобщих церемониално. – Нейният екран е подвижен и той е белият лист.
– Еха… – въздъхна малкият все едно му демонстрираха последно изобретение от сектора на преносимите устройства в Софийския техпарк.
– Виж как се пише с нея – започнах да чукам по клавишите.
– Чук, тряс, дум! Чук, тряс, дум! – и зачатках бързо върху старата клавиатура.
Все едно кълвач удряше в корубата на гигантско умряло дърво, в което отекваха звуците на отминалия му живот.
– Искам и аз! – започна да ме избутва младият потребител на антикварна техника. – Искам и аз да опитам!
– Добре, заповядай – отстъпих радушно мястото си пред новооткритата машина за печатно писане.
Той седна, изправи гръб и простря ръце напред сякаш му престои да свири не на пиано, а на огромен орган в концертна зала.
– Ръцете над клавиатурата! – изкомандва се самичък и след малко безмълвно си даде старт.
– Чук, пук, дрън… Чук, пук, дрън… – подхвана той по твърдите клавиши, които тежко спускаха оловни кранове върху белия лист.
Малките розови възглавнички на пръстите му пресрещаха примитивните дъна на старите клавиши и отскачаха от тях с болезнен трепет. Към листа се накланяха ту букви от лявото поле на гласните звукове, ту букви от дясното поле на съгласните звукове и тракането на машината се смесваше с незнайното звънтене на невъобразимото писмо на сина върху белия лист. Знаците се сипеха в стихиен безпорядък върху новооткритата бяла площ – навярно така, както някога откривателите на Дивия Запад са забивали фамилните си флагчета върху необлагородената пустош, за да стане после тяхна земя.
Павел започваше да бърза все повече и повече, защото нямаше нужда да изписва на ръка лулички и байрячета, да рисува кръгчета и ченгелчета, нито пък се налагаше да спазва отстояния между думите и редовете. Беше напълно свободен от всяка ученическа принуда. Пишеше като голям. Всичко ставаше автоматично… Думите идваха от само себе си. Същинско чудо!
– Какво правиш, Павел? – понечих да го върна към реалността на неговото първоначално ограмотяване. – Какво си мислиш, че пишеш?
Той спря изведнъж и ме погледна замаяно.
– Какво е това? – издърпах листа от валяка на пишещата машина.
Тя издрънча за последен път сякаш се съпротивляваше да не й отнемат екрана, но изпусна листа от коравата си прегръдка.
– Стихотворение за татко – отговори той.
Аз погледнах белия лист, върху който нямаше нищо. Мастилената лента отдавна беше пресъхнала.
– Това е най-хубавото стихотворение, което някога съм чела – казах и го целунах.
Jutopia 