Кап. Димитър Списаревски – Спаич

Одийна военна лирика в българския периодичен печат от края на Втората световна война

(Върху примера на поезията за кап. Димитър Списаревски)­

Юлия Йорданова-Панчева

­

Кап. Димитър Списаревски

          Въпросът за военната лирика като част от историята на българската литература не е поставян често. За военна лирика, разбирана като специален дял от корпуса на българската художествена литература, обикновено се говори по повод творчеството на някой известен български поет – Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Веселин Ханчев… Имената на „военните“ поети не са толкова много в националния ни литературен канон, преподаван в българските средни и висши училища. А тези извън канона остават напълно непознати. Затова тук ще обърна внимание върху българската военна лирика такава, каквато я наблюдаваме в най-горещите военни времена от новата история на България – годините на Втората световна война.

          Тъй като това тематично и жанрово направление в новата българска литература претърпява своеобразен бум през този кулминационен за войните на ХХ век период, показвайки многопосочни тенденции, тук ще се спра на малка част от него: военната лирика, посветена на кап. Димитър Списаревски – първият летец-камикадзе във военната история на Европа. Взимам този пример като представителен за българската военна лирика през ХХ век, тъй като поезията за този военен летец, загинал на 20.12.1943 г. в защита на София от англо-американските въздушни нападения, е значима по няколко причини. Първо, поезията за кап. Димитър Списаревски отбелязва по художествен начин важно историческо събитие – подвига на първия европейски военен пилот-камикадзе, прославящ със саможертвата си името на българската военна авиация. Второ, произведенията в мерена реч, посветени от български автори на кап. Димитър Списаревски, наброяват забележително число [1], което само по себе си ги превръща в литературно събитие за периода. Трето, публикуваната военна лирика под знака на Списаревски в периодичните издания особено от началото на 1944 г. ярко белязва българските вестници и списания с „водния знак” на литературата, като обвързва информационните медии на времето с функциите на специализирания литературен печат. В онези години на военна мобилизация художествената литература действа като мощно оръжие за налагане официалната идеология на държавата, затова военната лирика, посветена на кап. Димитър Списаревски, трябва да се разглежда в този план като своеобразна литературна проява на „политическа коректност”, при която пишещите и четящите патриотични стихове за Списаревски се показват лоялни поданици на Царството и верни синове на народа си. Литературният образ на кап. Димитър Списаревски в преломната 1944 г. бързо се издига до национална икона, която завладява масовото съзнание и има почти всички шансове трайно да навлезе в българския героически пантеон, ако превратностите на съдбата не го бяха превърнали веднага след Девети септември същата година във „враг на народа”, воювал срещу Съюзниците на страната на „фашистка” България. Въобще културната памет за кап. Димитър Списаревски, известен още с прякора Спаич, лежи основно в българската военна лирика от средата на ХХ век и неговият художествен образ става ключово място както в самата литература на военна тематика, така и в българския периодичен печат от епохата на Втората световна война.

          Проблемът за военната лирика, посветена на кап. Димитър Списаревски – Спаич, има отличителната особеност, че това е военна лирика не само в съдържателен, а и във функционален смисъл. Тоест тя е колкото „военна”, толкова и „войнишка”, създавана до голяма степен от самите военнослужещи на времето. Нейните автори са напълно забравени днес поети-аматьори, придобили мимолетна слава единствено приживе сред тогавашната читателска аудитория поради опита си да опоетизират героичния български пилот от позицията на негови съратници и потенциални събратя по съдба. Повечето от тези творци, увенчани със скоросмъртната слава на поети-еднодневки в „дългото време” на литературната история, просъществували за кратко само по страниците на новинарските печатни издания през един политически сезон, са обикновени военнослужещи – редници, школници във Военното на Негово Величество училище, войници с нисък чин: редник Апостол Касабов, редник Дойчин Ненов и подофицер Наню Аяров (публикували във в. „Войнишки вести”); юнкер-летец Николай Мизински и к.п. радиотелеграфист Виктор Пчеларов (печатали в сп. „Летец”); юнкер Банчо Банов (публикувал във в. „Народна войска”) и др. Малко изключение в това подчертано мъжко общество на поети с пагони прави единствено авторката Иванка Лалова – тогава ученичка в V клас (днешен ІХ) на Търговската гимназия в град Червен бряг, обнародвала творбата си за кап. Димитър Списаревски в националния седмичник „Нашенец”. Останалото любителско творчество на военна тематика и по-специално в чест на славния български летец също е публикувано сред най-популярните издания на периодичния ни печат от непосредствения край на Втората световна война: вестниците „Днес”, „Вечерна бургаска поща”, „Устрем”, „Подофицерски журнал” и пр., повечето от които преустановяват издаването си веднага след Деветосептемврийския преврат на отечественофронтовците, необратимо променил политическия живот в страната.

          Всички стихотворни произведения, написани в памет на знаменития български летец-изтребител и публикувани в различни ежедневници, седмичници или месечници, показват общи литературни черти – намират се в жанровия диапазон на одата, като гравитират в тесните граници между лирическата ода и поемата ода; показват стереотипна стилистика без съществени художествени отклонения от регистъра на патриотическата патетика. В този смисъл наблюдаваната армейска поезия е напълно и дори буквално „одическа”. Извън тясно литературното значение на термина, обаче, тази поезия притежава нещо повече. Тя е с „одиен” характер от гледна точка на едно по-широко, наджанрово разбиране за одата вече не само като „лирика на възторга” (Иван Богданов) от страна на отделни творци, а и като проява на колективно споделяно „състояние на духа”, като стил на културно преживяване на историческите събития и израз на специфична обществена нагласа в смутните години на войната – почит и възхвала на героите от най-новата военна история на България. Ако не ставаше дума за стихотворни оди (от лирически и епически тип), които са предмет на тази статия, спокойно бихме могли да отнесем определението „одийна” и към останалата, белетристична част от българската художествена и публицистична литература на военна тема, писана през същия период, доколкото тя, разбира се, съществува и споделя в някаква степен величалния култ към изгряващата памет на новите национални герои. Тук ще се огранича само до „одийността” на военната поезия от 40-те години на ХХ век в България, която кулминира в последната година на Втората световна война – критичната за всички българи 1944 година.

          Едва ли може да се каже, че този особен вид поетическо творчество има някакъв типологически образец и изявен лидер сред пишещите военни лица на времето, около който да кръжи останалото „войнство“ от вдъхновени и епигонстващи творци. Когото и да изведем начело от споменатите поети с пагони, той няма да блести с особени качества над своите колеги по оръжие и призвание. Затова не толкова литературната стойност на военните оди за Списаревски би трябвало да бъде водещ критерий в историческата ретроспекция, колкото това, което стои зад нея – силното величално чувство на тогавашната българска общественост, мобилизирана изцяло в подкрепа на своите национални защитници. В този план одийната военна лирика в българския периодичен печат от края на Втората световна война, посветена на военната ни авиация и в частност на кап. Димитър Списаревски, освен че се явява забележим литературен факт през 40-те години на ХХ век, е и забележително културно явление, което разкрива „духа на времето” и очертава ценностната ситуация, в която се намира тогавашното българско общество.

          От гледна точка на литературното познание за българската армейска поезия от средата на ХХ век специален интерес представляват т.нар. общи места в стихотворенията на всички автори, писали за родните ни военни летци и по-конкретно за летеца-изтребител Списаревски. Данните от контент анализа на литературните текстове сочат завидно единство в лексикона на военните поети, вътрешна миграция на художествената образност и експлицитно споделяне на общи морални представи. На първо място ще отлича мотивите за светостта на героя („героите светци” – Георги Сърненски; „ти стана идол, за народа ни светец” – Николай Гешев; „умря като безсмърнен български герой” – Наню Аяров; „с безсмъртните герои те сроди” – Дойчин Ненов; „герои светци” – Виктор Пчеларов), за националната гордост от постъпката му („вълна на гордост се разплиска” – Георги Сърненски; „прослава вам, герои смели” – Иван Капнилов; „подвига ви героичен / ще слави родната страна”, „ще греят горди имена” – Цветан Чачановски; „а сърцата с бойка песен славят древни праотци”, „Чест и слава на героя” – Янко Урумов; „Навеки името им ще живее, / предавано от род на род” – Петър Гочев; „Вечна слава на борците, / що загинаха във бой” – Ст. Вратованов; „ти, герою мили” – Иванка Лалова), за извисеността на духа („Какво е дух, какво е бойна сила” – Георги Сърненски; „твоят дух смъртта надви” – Дойчин Ненов; „с душа велика, честна и открита” – Никола Бърдаров; „духа ти освети” – Владимир Робев; „душите възвисени”, „се преплете / стомана с дух”, „българският дух нов дял написа”, „духът неуязвим”, „дух, превърнат в огнен блясък” – Цветан Чачановски; „твоя дух велик” – Иванка Лалова; „духа възторжен” – анонимен автор), за синовната вярност на героя към неговия народ („верен син, / роден и расъл с подвига на храбростта” – Никола Гешев; „свойте храбри синове”, „достойни, честни синове” – Иван Капнилов; „своя син летец”, „свиден слънчев син ти бе” – Дойчин Ненов; „достоен син на българския род” – Никола Бърдаров; „летци – деца на горд и славен род” – Цветан Чачановски; „свиден син на Добруджа свещена” – Владимир Робев; „верен син си на народ велик” – Константин Гиндев), за завета на героите предци („велик завет” – Николай Нешев; „в жилите им блика / кипи прабългарската кръв” – Иван Капнилов; „в тях са взрени родните завети”, „откърмени с духа на Симеон”, „подвигът хайдушки заговори”, „борба на млади български витязи”, „децата на Симеона”, „духа на Симеона в тез тъмни висини”, „израснаха с духа на Левски”, „в тях е вложен царският завет”, „Духът на Караджата и на Левски / на Ботева възторженият дух, / прелян в кръвта на Митьо Списаревски” – Цветан Чачановски; „нашия светъл завет” – Борис Маковски; „вървят те по пътя на свойте деди”, „свещений завет” – Виктор Пчеларов; „идеал заветен” – Банчо Банов; „вдъхновяваше те Левски” – Константин Гиндев) и за готовността на идните поколения да увековечат и продължат пътя му („В гърдите ни ще бие твоето сърце / в очите ни ще бликат зарите на дълга” – Николай Гешев; „подвигът ви повече ще растне”, „младите воини / ще пеят своя марш велик” – Цветан Чачановски; „и всеки българин ще ги милее, / ще следва техния живот” – Петър Горчев; „ний кълнем се, Списаревски, / делото ти ще умножим с дела” – Константин Гиндев; „ще доградим всебългарското дело” – анонимен автор).

          Всички тези мотиви в одийната ни поезия за българските военни летци и по-конкретно за кап. Димитър Списаревски недвусмислено сочат годността на „третото поколение” (Стефан Попов) „строители на съвременна България” (Симеон Радев), съзряло през втората четвърт на ХХ век, да влезе в националния исторически пантеон на героите ни и да бъде превърнато в модел за подражание от идните поколения българи. Този малък отрязък от българската лирика през 40-те години на ХХ век проработва като литературна „машина” за производство на слава, като инструмент за формиране на историческа памет и в крайна сметка като средство за отваряне портите на националния олтар към образите на новите български идоли. Във военната лирика, публикувана в българския периодичен печат през 1944 г., Списаревски е сравнен с Левски и военните поети максимално се възползват от звуковата хармония между имената, за да ги редопоставят стихово и да римуват символно върховния идеал на българския народ от Възраждането (Левски) с върховния герой на българите през Втората световна война (Списаревски). Това може би прекомерно в усилието си начинание обаче не е напълно произволен жест, продиктуван само от одийния афект на неколцината пишещи войници, а е аналогия, почиваща на реални факти от живота на героя следовник. Веднага след гибелта на кап. Списаревски, който в самопожертвователен таран сваля летяща крепост от въздушната армада на Съюзниците [2], вестниците оповестяват новината, че смелият летец винаги е подражавал на Левски [3] и че съвсем съзнателно се е стремял към извършване на подвиг във военната си кариера [4]. Така военната лирика, посветена на този герой, прави всичко възможно, за да присъедини кумирите на „днешния ден” към плеядата герои от по-старата и по-новата българска генерация.

          На следващо място силно впечатление прави споделената от всички произведения за кап. Димитър Списаревски художествена символика и обща метафорична образност. В редица оди например може да се открие образът на живата торпила („доказа ясно живата торпила” – Георги Сърненски; „подобно живите торпили” – Иван Капнилов; „бе станал жива торпила” – Наню Аяров; „летците Кюмюрджиев, Списаревски, / превърнати в торпили от сърца” – Цветан Чачановски; „живата торпила” – Йордан Атанасов; „живата торпила” – Константин Гиндев; „торпила жива” – Ст. Вратованов), знакът за исполинската сила на летеца („ударът на исполин” – Николай Гешев; „о, не човек: стихия беше ти” – Владимир Робев; „герои-великани” – Цветан Чачановски), различни фигури на митичната му същност („ти стана приказен герой” – Николай Гешев; „легендарните ви имена”, „легендата за дух метежен” – Цветан Чачановски; „в приказен, слънчев предел” – Борис Маковски; „рицари безстрашни”, „пазители народни от демонския бяс” – Николай Мизински; „с юнашка стъпка” – Банчо Банов); образи на небесните птици („орлите ти до сетни дни”, „геройски подвиг на орли”, „орли безстрашни” – Иван Капнилов; „стоманената птица”, „изгубения си крилат другар” – Дойчин Ненов; „сред царството безкрайно на орела”, „соколов поглед взрял”, „царю на висините” – Никола Бърдаров; „летецо смел със огнени крила”, „като орел над него ти се впусна” – Владимир Робев; „като орли над угарите родни”, „с крилата си стоманни”, „стоманените птици”, „зареяни орлици”, „балканските орли”, „орльови очи”, „гордите стоманени орли” – Цветан Чачановски; „озарява волна чучулига / мотора ти – всред слънчеви цветя”, „като орел летиш” – Борис Маковски; „по-горди от орлите”, „вашите стоманени крила”, „другари на орлите” – Николай Мизински; „орлите наши” – Виктор Пчеларов; „с крилата на орли”, „със огнени крила” – Банчо Банов; „орлите наши” – Йордан Атанасов; „желязната си птица”, „могъщ орел”, „ореле горд”, „Като врабци побягнаха в уплаха” – Константин Гиндев; „излетяха соколите”, „двамата соколи наши” – Ст. Вратованов; „кат орел крилати” – Иванка Лалова; „един орел” – анонимен автор), метафората на самолета-стрела („летеше кат сребърна стрела” – Дойчин Ненов; „по-бърз и от стрела” – Владимир Робев; „невидими стрели”, „смъртоносни вихрени стрели” – Цветан Чачановски); символът на лавровия венец („с венец от лаври гордата съдба”, „венец от лаври” – Цветан Чачановски; „А пътя, що избрахте, обсипан е със лаври” – Николай Мизински; „и лаври, що жънат в небесната шир” – Виктор Пчеларов; „сплитат китки и венци” – Янко Урумов; „лаври на челата” – анонимен автор); алюзии за враговете престъпници („като крадци пладнешки”, „вражеските подли самолети”, „наемните, безогледни врази”, „налитаха въздушните пирати” – Цветан Чачановски; „въздушните пирати” – Константин Гиндев; „На пирати и ганкстери / отпор дадоха със чест” – Ст. Вратованов) и т.н.

          След внимателно вглеждане в текстовете и изучаване на използваната литературна техника в одийната ни военна лирика от 40-те год. на ХХ век днес спокойно може да се каже, че авторите на онези патриотични стихотворения сякаш принадлежат на една и съща литературна „школа“, като съвестно възпроизвеждат журналистическите клишета, преди да съумеят да изобретят свои собствени художествени образи и мотиви. Интересно би било да се проучат факторите на литературната стереотипия от оня (и не само от него) исторически период, причините, поради които успешни писатели и непретенциозни автори се устремяват към едни и същи форми на изразяване и относително еднакви принципи на световъзприемане в своето творчество. Предположението за литературно безсилие и писателска немощ не е единственият уместен отговор. Според мен, факторите могат да бъдат повече и най-различни в отделни исторически периоди и социални контексти. В едни случаи, например, стереотипията може да означава принадлежност на автора към някое литературно направление или писателско съсловие, което е разпознаваемо тъкмо чрез употребата на специфична и постоянна поетика. Тогава обикновено говорим за елитарно предизвикателство към художествения вкус и точният адресат на подобно стереотипно художествено поведение са останалите колеги от артистичния свят. В други случаи пък стереотипията може да сигнализира за подчертан стремеж към публично внимание и за обръщане на авторите към вече налични читателски навици с цел литературните им произведения да се социализират по-бързо. Тогава може да говорим за едно „популистко” предизвикателство към познатите читателски интереси, при което ясен адресат на тази художествена стереотипия се явява неспециализираната, широка (масова) обществена публика. Със сигурност поетите с пагони от 40-те години на ХХ век у нас смело „изгърмяват“ литературните си патрони-клишета, прицелени точно в тази многобройна и непридирчива публика – всенародната маса от войници и граждани (както точно е определил целевата си аудитория един тогавашен седмичник – вестникът „Нашенец”, обявен като вестник „за войника и гражданина”, т.е. за всички въвлечени в обществения живот по онова време, представляващи преди всичко мъжката аудитория в млада и активна възраст). От там идва типично маршовото, одийно, „мъжко” писане, характерно за патриотичната българска поезия от края на Втората световна война. Дори самотното женско присъствие в този поетически отряд не предлага никакво естетическо отклонение – стихотворението на Иванка Лалева е все така гръмко и войнствено, ако не броим единственото „предателско”, дамско обръщение към летеца: „герою мили”, което внася любовна интимност и плаха женственост в текста на поетесата от Търговската гимназия в Червен бряг.

          На фона на литературната стереотипия обаче може да се изтъкне един необичаен факт – че в тази скромна откъм разнообразни литературни похвати поезия неочаквано се появява едно доста интересно реторическо решение, видимо у неколцина военни поети – представянето на поведението на героя като вид език, чрез който той говори на народа си („бързия ти самолет / остави ярка диря огнени слова” – Николай Гешев; „стоманени слова” – Борис Маковски; „Списаревски изтребител / на езика най-разбран / се превърна на торпила” – Ст. Вратованов). Тази „лингвистична” технология, прокраднала се в одийното творчество на малцината армейски стихотворци, от художествена гледна точка представлява силно място в разглеждания литературен цикъл. Примерът бележи способността на непрофесионалните поети също да рефлектират върху силата на словото, върху словото като оръжие, виждайки символно поведение в неезикови действия и равнопоставяйки ценностно висотата на подвига на Списаревски с извисеността на собствената си борческа поезия. „Боец, поет – днес всеки е войник”, казва Емил Кръстев в стихотворението си „Марш” и така свежда до девиз идеята, че литературата е силна като снаряд, а летателният таран на воина-летец е красив като фигура на речта, при което между двете – думи и дела – има знакова преводимост. Именно в тази необичайна за самоуките ни поети художествена идея е синтезиран целият одиен патос на българската военна лирика в периодичния ни печат от края на Втората световна война.

          В контекста на общо взето посредствените поетически творения, дело на нешколувани литературни дарования, все пак изплуват няколко оригинални находки в търсенето на удачна художествена образност от страна на авторите им („гордо като самурай загина”, „крепостта, туй вражеско хвърчило” – Владимир Робев; „с въздушен кон на златни стремена”, „през облаци от огнени сълзи”, „в концерт от смъртна огнена лавина” – Цветан Чачановски; „Над могилите се вее вечна, сребърна роса” – Янко Урумов). Ако разгледаме още по-детайлно стихотворенията на армейските творци и се вслушаме в мелодиката на тази поезия, ще открием, че зад високия маршов ритъм на военните оди лежи склонността им да преминат в мелодраматичните интонации на епитафията и жалейката. Оказва се, че одийната лирика всъщност никак не е далеч от тона на надгробната поезия и че патриотичният патос на величалните стихове не изключва минорната гама на чувството при почитта на загиналите герои. Ако при различни исторически обстоятелства течението на одийната военна лирика в българския периодичен печат беше продължила след Девети септември 1944 г.,  вероятно би могло да се случи такава жанрова и стилова трансформация, при която мажорно-одийното начало да се преобразува в минорно-сантиментално. Но нека отбележим – това предположение се отнася до нереализирани литературни тенденции в развитието на този маргинален жанрово-тематичен клон от българската литература на ХХ век.

          Най-характерната черта на военната лирика, посветена на кап. Димитър Списаревски, според мен, е подчертаният стремеж на повечето от стихотворенията да бъдат верни на историческата правда, да не преиначават живота (и смъртта), превръщайки го в литература, а настойчиво да насочват художественото внушение към конкретното историческо събитие, състояло се в последните дни на 1943 г. – геройската гибел на летеца Спаич в небето край българската столица. При този подход на почти репортажен реализъм в поезията военните автори се опитват да реставрират автентичните обстоятелства около подвига на Списаревски („летецо-войн от въздушната войска” – Николай Гешев; „Особено е много свидна, мила / за трета рота живата торпила, / защото ротен командир ни беше” – Наню Аяров; „за твойта ранна смърт ще ни говори” – Дойчин Ненов; „Смелият летец, разярен, унесен, / макар ранен, във кръв облян” – Йордан Атанасов; „куршум проби юначните гърди”, „Ранен напрегна сетната си сила” – Константин Гиндев). Военните историци и до днес спорят дали Спаич е бил вече ранен, когато предприема курса към фаталния таран, или самоубийственият акт е бил напълно осъзнат избор на летец, който е могъл да избегне смъртта, но фанатично се е вкопчил в призрака на победата. По-важното за нас е нещо друго – откъде идва този натуралистичен интерес у военните поети, какво поражда трескавото им внимание към биографичната истина около гибелта на Спаич. Дали това е продиктувано от логиката на одийното произведение, или е плод на обсебеното от картините на войната поетическо въображение, или пък е признак на все същата „политическа коректност” и лоялност към разбираното тогава от българското обществено мнение като истинно? Аз ще допусна нещо друго – че причината за този публицистичен рефлекс на военната лирика, посветена на Списаревски през 1944 г., се корени преди всичко в журналистическия контекст на нейното появяване и литературно пребиваване. Поставена до новинарските карета и репортажните колони, доближена до журналистическите фотографии и документалните разкази, този тип поезия споделя водещия стремеж на тогавашните публицисти към недвусмислена натуралност на фактите и към максимална информативност на текстовете за тях. Художествената литература, както знаем, обаче не се храни от автентични факти и задачата й не е да информира читателите си за тях. Тази закономерност на литературния дискурс автоматически прави двайсетината стихотворения за кап. Димитър Списаревски много малко литература и много повече журналистика, независимо от използваното в тях стихосложение и употребените в тях художествени средства.

          Ако поискаме, можем да открием още примери в посока на репортажния реализъм на военната ни поезия от средата на ХХ век. Усещането за житейска правдоподобност във военната лирика, посветена на Списаревски, идва също така от колкото идеализираното, толкова и праводподобно описание на портрета на героя – прави впечатление мъжествената хубост на храбър български воин, който е родом от Добрич, но е израснал в Лом, най-плодородните земи на Дунавска България, хранили народа ни през времето на войните („израснал хубав мъж и вдъхновен летец” – Николай Гешев). В историческия разказ на Цветан Цеков ротният командир Димитър Светлозаров Списаревски е представен като „тридесет и седемгодишен, красив, силен, внушаващ респект и доверие пилот” (Цеков 2000, с. 185-186), който и с физиката си, и с духа си украсява лирическия иконостас на българските национални герои. Относно своеобразната „поетика на факта” във военната ни лирика от 40-те год. на ХХ век ще се позова на още един елемент, заложен в одите за кап. Списаревски – троичния образ на обекта, към който е адресиран войнският подвиг на летеца Спаич: Цар, Народ и Родина („на твойта сила днеска се надяват / върховен вожд, родина и народ” – Никола Бърдаров; „те бранят простора, те бранят народа, / от царя останал им…” – Виктор Пчеларов; „за любимия народ”, „на прескъпия ни цар” – Янко Урумов; „как мре българина / за свой народ, цар и родина” – Йордан Атанасов). Очевидно хипотезата за „политическата коректност” на тази поезия и за преките референции на художественото внушение към реалната действителност от онова време, наред с всички други прилики между литературна фикция и документална истина, работи успешно по отношение на българската военна лирика, публикувана в периодичния ни печат от края на Втората световна война.

          На последно място в настоящия преглед на „милитаристичната” ни поезия от средата на ХХ век ще посоча отделни разминавания и дори открити противоречия в образността на част от военните автори, писали за Списаревски. Все пак не всичко в тази поезия е напълно еднакво. Най-яркото несъответствие в творбите на армейските поети се свежда до „сюжетната” възстановка на деня на подвига – 20.12.1944 г. Някои от тях го описват като мрачен зимен ден, който носи лошо предчувствие за предстоящо тежко сражение във въздуха между българските изтребители и съюзническите бомбардировачи („Навъсен ден”, „облаците сиви” – Никола Бърдаров). Други автори – и те са повечето на брой – залагат на контраста между свежата утрин, обещаваща безгрижно начало на деня, и последвалия го небесен ад при срещата между нападателите в американските летящи крепости „Либърейтър” с придружаващите ги самолети „Лайтнинг” и защитниците в немски самолети „Месершмит” и френски „Девоатин” („Денят е слънчев, небето – необятно ясно” – Йордан Атанасов; „Небето беше слънчево и синьо / и планините бляскаха в лъчи”,  „Всред слънчев ден на есента / над София отново те дойдоха” – Цветан Чачановски; „Рояк от вражи самолети мина / като тайфун под ведрото небе” – Константин Гиндев; „В слънчев ден прекрасен” – Иванка Лалова). Истината обаче в спомените на Стоян Стоянов е някъде по средата, между крайностите в поетическите визии на българските военни поети: „На двадесети декември осъмнахме при разкъсана облачност над цяла Югозападна България, а към десет часа облачността съвсем намаля – над по-голямата част от района грееше зимното слънце. Метеорологичната обстановка бе подходяща за нападение и противникът на закъсня да се яви. Около шестдесет бомбардировача и почти толкова изтребителя навлязоха над Балканския полуостров в единадесет часа и четиринадесет минути” (Стоянов 1993, с. 159). Следва трагическата развръзка, която ние като исторически потомци вече знаем.

          Поезия и публицистика през 40-те години на ХХ век сработват в едно усилие и предават в единен глас знаменателното военно-авиационно събитие. В одата си „Кап. Списаревски” подофицер Наню Аяров цитира крилатите думи на бъдещия герой:

                              С ротния фелдфебел кога се делеше

                              и на нему каза, че туй му се не търпеше.

­

                              – Искам, – каза, – там, във небесата сини

                              поручик Списаревски при среща да загине!

Никола Бърдаров в стихотворението си „Летецът” описва екстериора на бъдещата батална колизия почти така, както тя е отразена в дневниковите записки на българския орляк:

                              Навъсен ден. Над родните предели,

                              сред царството безкрайно на орела

                              бръмчи и пее мощен самолет.

                              Край него свирят злобно вихри диви

                              и с рев разгонват облаците сиви,

                              по небосвода пръснати без ред.

­

                              А в малката кабина

                              седи летецът смел,

                              към върховете сини

                              соколов поглед взрял.

Стълкновението между вражеската армада и българския боен отряд в небесата е представено от военните поети с такава публицистична точност и вярност, каквато може да се открие единствено в бойните възпоменания на военнослужещите от отряда на кап. Димитър Списаревски. В стихотворението си „Живата торпила” Константин Гиндев представя боя така:

                              И първата летяща крепост литва

                              надолу… Втора… Третата гори…

                              Каква по-хубава за тебе битва?

                              Такваз мечтали бихме ний дори!

­

                              Но ето, завидя ти в миг съдбата;

                              куршум проби юначните гърди,

                              но не побягна подло от борбата

                              догде, ореле горд, не победи!

­

                              Ранен напрегна сетната си сила,

                              издигна се в небесния простор –

                              решен да станеш живата торпила,

                              ти връхлетя връз тежкия мотор.

В творбата си „Въздушният герой” Йордан Атанасов възпроизвежда съдбовния двубой по следния начин:

                              Ето Списаревски, български летец,

                              пронизва смъртно своя враг,

                              който в огън пламнал се разбива о земята.

­

                              Смелият летец, разярен, унесен,

                              макар ранен, във кръв облян,

                              Списаревски спусна се врагу със всичка сила,

                              за да стане той живата торпила.

­

                              Земята се затресе, пламна небето,

                              врагът се смая от подвига велик,

                              ужасен от смелостта страшна,

                              обратно литна, избяга сърдит.

Виктор Пчеларов в „Героите на въздуха” допълва картината на бойното съприкосновение в същия дух:

                              В борбата са страшни, свирепи дори,

                              атаките следват… куршуми… огън…

                              Машините съскат, противник гори,

                              небето се дига, трепери издън.

­

                              Врагът се обърква, отстъпва без ред,

                              летците се хвърлят и със дива стръв

                              всред град от куршуми, обсипани вред,

                              победа изтръгват, окъпани в кръв.

­

                              Списаревски падна! Но врагът позна

                              българите що са, когато са във бран.

Накрая „В памет на загиналия летец-изтребител кап. Димитър Списаревски” поетът Владимир Робев завършва описанието на авиаторския подвиг чрез следната поанта:

                              И впит така в гигантската машина,

                              о, не човек: стихия беше ти!

                              И черен дим и огън над тебе мина

                              и ликът свят на майката Родина

                              духа ти освети!

          Прозаическите мемоари на Стоян Стоянов предават събитието по аналогичен начин: „бомбардировачите вече се бяха насочили към София и се готвеха да изсипят смъртоносния си товар съвсем необезпокоявано. Намираха се някъде над Панчарево. Тук една група наши изтребители, успели да се отскубнат от противниковата охрана, се спуснаха стремително към бомбардировачите. Завърза се отново ожесточена схватка, борба на живот и смърт. Може би това бе един от най-горещите боеве, които са се водили между наши изтребители и противникови бомбардировачи. […] Най-неудържим в този бой бе поручик Димитър Списаревски. […] На земята, до падналия самолет на Списаревски, се търкаляха останките на двете поразени от него „крепости”. Те още димяха. Само един човек от двата екипажа се спаси. Преживя този бой, за да разказва, когато се върне някога обратно в страната си, как българите бранят своята родина” (Стоянов 1993, с. 164). В документалната си повест за смелия летец Спаич мемоариста Любен Овчаров дословно препредава спомените на военния авиатор Петър Петров: „в полезрението ми отляво влезе внезапно самолет „Месершмит” и устремено атакува „крепост” отляво, отзад, отдолу… В това време срещу нас започна да се стреля от носовите картечници на всички крепости. Виждаха се огнените следи на трасиращите куршуми, които като змии се виеха край нас. […] Когато започнах пикирането, вляво от мен видях експлозия. Самолетът ми се разтресе. Огнени парчета от крилата на крепостта и тялото й летяха към земята. Гледката беше ужасяваща. Виждах мой другар, вплел се в смъртна прегръдка с противника. […] Беше някой с  „Месершмит”. Значи това е бил летец от 3/6 орляк в летище Божурище. След малко се разбра, че тази първа жива торпила на нашите Военновъздушни сили е поручик Димитър Светозаров Списаревски” (Овчаров 1998, с. 125-126). В този художествено-документален текст за подвига на кап. Димитър Списаревски, написан от най-добросъвестния му изследовател – Любен Овчаров, авторът се позовава и на други сведения от първа ръка: на единствения оцелял и впоследствие пленен американски военен авиатор поручик Джон Макландън; на намиралия се близо до тарана шопски овчар Велин Шуменов; и на деветнайсетгодишния пасарелец Александър Гюров, пръв достигнал до тленните останки на героя: „Срутената от Спаич летяща крепост от 376-ти американски тежкобомбардировъчен полк се спуска върху десния бряг на Искър, части от която потъват в реката. Горящият „Месершмит” пропада над гористия Стражарски дол, удря се в една гранитна скала и в този момент от него изхвръква овъглен, с оголен гръб безумно храбрият въздушен титан Списаревски. [Виждаха се] проточилия се на земята неразтворен парашут, пречупения в глезена крак, димящото стъпало в обгорелия зимен ботуш на летеца и талисмана, по който го разпознават – сребърна верижка с кръстче на шията…” (Овчаров 1998, с. 126-127). Така завършва литературният – поетически, публицистичен  и мемоарен – реквием за най-големия български военен летец на България – поручик Димитър Списаревски, посмъртно произведен в капитан.

          Одийната военна лирика, публикувана в българския периодичен печат от края на Втората световна война, показва една забравена страница от историята на новата българска литература. Забравена поради няколко причини – слабата, стереотипна поетика; изключеността от литературния канон; журналистическия контекст на публикуването й; специализираната военна тематика, ограничаваща публиката й; и най-накрая морално остарелите представи за патриотични ценности от репертояра на монархическата националистична държавна идеология. Но тази забравена страница си струва да бъде припомнена и препрочитана поради други причини – опознаването на „духа на времето” от епохата на страховития милитаристичен ХХ век с тогавашните проблеми, страхове, възторзи и амбиции на хората от българското общество; узнаването за различни начини на писане и литературно вчустване, които разкриват неизвестни досега страни от развоя на българската литературна история; възкресяването на непознати имена и документални факти, които представляват неотделима част от колективната памет на българското общество; и на последно място, преоткриването чрез поезия на светлия образ на един достоен човек и заслужил българин: кап. Димитър Списаревски, наречен „живата торпила“ на българския национален идеал.

­

Бележки:

[1] Двадесет и пет (25) на брой.

[2] Стоянов 1993, с. 166 – из Бойния дневник на 3/6 орляк в Божурище, чийто командир в края на 1943 г. става тогава полковник Димитър Списаревски: „Пор. Списаревски прострелва един неприятелски бомбардировач, който пада на парчета на земята. Същият пор. Списаревски влиза за първи път във въздушен бой и увлечен в желането си да свали колкото се може повече противникови машини при една от атаките си с пълна скорост се блъска в един от неприятелските бомбардировачи „Либърейтър” и двете машини на парчета падат в околностите на село Долни Пасарел. Така намира смъртта си един от най-добрите летци и храбър борец, като остави името си в историята на българската изтребителна авиация и разнесе славата на българина – жива торпила.”

[3] Качев 1944, с. 1: „Спомням си го, когато като малко момче бе дошъл при мен да се запише за член на спортния клуб „Левски”. Подавайки му тогава формуляра, който трябваше да попълни, запитах го, както обикновено съм запитвал и други младежи – защо иска да се запише в „Левски”. В такъв случай децата най-често са ми отговаряли, че обичали клуба или че искали да станат добри спортисти като Камен Ганчев, Асен Пешев, Ради Мазников и др. Той обаче след като погледа присъстващите, отговори: Защото искам да стана като Васил Левски. Какво точно си мисли, изказвайки желание да стане като Левски, нито аз, нито някой от околните го запита. […] И наистина Димитър Списаревски се показа достоен за желанието си, което изяви като невръстно момченце.”

[4] Гр. 1943, с. 1: „Когато ще мра, бих искал да загина с машината си, но преди това поне един да сваля – е казвал той не веднъж на приятелите си. Неговото желание се изпълни. След като сваля със смели маневри и точна картечна стрелба първия неприятелски четиримоторник, кап. Списаревски извършва такъв подвиг, за какъвто всички мислехме, че са способни само японците.”

­

Библиография:

1. Антонов 1933: Антонов, А. Кой наложи мълчанието около кап. Списаревски? // Анти, 1993, № 50, 8.

2. Гр. 1943: Гр., Ст. Първият български летец-жива торпила. // Зора, 1943, № 7350.

3. Делчев 2002: Делчев, Ив. Първата жива торпила. // Дума, 2002, № 143, 17.

4. Драганов 2010: Драганов, Н. Пилотите на България. В.Т., 2010.

5. Желязкова 2009: Желязкова, Кр. Наричаха го Спаич. С., 2009.

6. История 1988: История на военната авиация на България. С., 1988.

7. Качев 1944: Качев, И. Димитър Списаревски (Спомен). // Вечер, 1944, № 1117.

8. Коларов 2003: Коларов, Ив. Първата в света въздушна торпила (60 години от подвига на кап. Списаревски). // Трета възраст, 2003, № 50, 6.

9. Николов б.д.: Николов, Г. „Българийо, за тебе те умряха! ”. // Книги News, < http://knigi-news.com/?in=pod&stat=5319&section=9&cur=2160 >.

10. Овчаров 1998: Овчаров, Л. Списаревски: Повест за живата торпила. С., 1998.

11. Руменин 1990: Руменин, Р. Летящи крепости над България. С., 1990.

12. Стоянов 1993: Стоянов, Ст. Ние бранехме тебе, София. С., 1993.

13. Тенчев 2010: Тенчев, Ж. Българската торпила. // Дума, 2010, № 293, 17.

14. Цаков 2000: Цаков, Цв. ХХ век. Българска авиация (1897-2000). Триумфи и катастрофи. С., 2000.

­

Julia-Jordanova_2011

­

Забел.: Докладът е изнесен на 28.10.2011 г. на Международна конференция „Езиците на културата“ на Катедра по културология при ЮЗУ „Неофит Рилски”, посветена на 35-годишнината на университета и юбилей на проф. дфн Надежда Драгова.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s