Традиционни образи на Своето и Чуждото в новата българска литература

Трансформационни аспекти

Автореферат на дисертационен труд­

Юлия Йорданова

­

http://www.google.bg/imgres?q=%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0+%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0&hl=bg&biw=1280&bih=796&gbv=2&tbm=isch&tbnid=dDBcTuq8r-tsKM:&imgrefurl=http://illfb.wordpress.com/2010/02/16/bulgarian-literature-and-women/&docid=WsGYNHOTczvDXM&imgurl=http://illfb.files.wordpress.com/2010/02/woman-writing.jpg&w=339&h=300&ei=0OhJT4rlM8LGswaBnPmUBQ&zoom=1&iact=rc&dur=375&sig=118184402923777562570&page=1&tbnh=133&tbnw=150&start=0&ndsp=27&ved=1t:429,r:14,s:0&tx=102&ty=91

­

          Една от най-разпространените представи за традиционната култура се отнася до нейния дихотомизъм – подреждането на света в опозиции, които предзадават космическия ред и предопределят вселенското ставане. Модерната култура, от своя страна, идва да разколебае тази идея, като я изпита на собствения си гръб, преосмисляйки вече унаследеното от нея. Разкритието при това е двояко – художествената литература като типичен представител на модерната култура проявява предпочитание само към една част от културния фонд на традицията, а тази част – за всеобща, или поне за кръгозора на настоящия дисертационен труд, изненада – се оказва вътрешно неподвластна на този “традиционалистки” бинаризъм. Изводът от това автоматически е удвоен. Първо, художествената литература в лицето на новата българска литература от Освобождението до днес предпочита да борави с традиционни фигури на медиацията, на “своето” и “чуждото”, видени вече не в тяхната опозитивност на “свое” versus “чуждо” и обратно, по образеца на категориалното мислене от традиционната култура, а възприети по новому (по “модерному”) – в тяхната амбивалентност на “своето” като “чуждо” и на “чуждото” като “свое” или иначе казано, на “своето-и-чуждото” в тяхната контаминарна заедност. Второ, българската традиционна култура, разгледана тук в аспектите на словесния фолклор, ритуалните действия и митичните поверия, сама представлява нееднородна цялост, която далеч надхвърля антиномичния масив от образи и представи, теми и мотиви в себе си, схващан обикновено като репрезентативен за предмодерния тип художествено мислене в слово. Тези наглед самоочевидни и прости в евристиката си констатации заявяват интерпретативния хоризонт на изследването, което се стреми да чете художествената литература през традицията и – което също не е за подценяване – да тълкува т.нар. “традиционна култура” през призмата на художественото слово и проекциите й в новата българска литература.

          Всичко това предявява концептуалния фундамент на работата, която в своето развитие си поставя редица цели и задачи, умножаващи се прогресивно в хода на дисертационното повествование. Още в предговора на труда се маркират основните “интенции” и “инвенции” на настоящото изследване върху традиционните образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература, като се отчитат и вероятните му приноси в областта на литературната история. Най-напред е посочен опитът на дисертацията да пристъпи към един генеалогически проект за “трансформационна история на литературата”, който се базира на наблюдения върху символните трансформации на традиционната образност в контекста на художествената литература. Подстъпът към подобно “генеалогизиране” на историографския разказ за литературата тук се мисли като методологическо обогатяване на литературната история в качеството й на филологическа и общохуманитарна дисциплина.

          След това е представен опитът на дисертацията да проблематизира радикалния дихотомизъм на традиционната култура по пътя на “междутекстовата археология” (Никола Георгиев) на литературата, която избирателно заема от културната традиция онова, което съответства на модерния й светоглед и специфичната й естетика. По този повод още в предговора на дисертацията се изтъква селективната активност на художествената литература към такива рудиментни образи на “своето” и “чуждото”, които в лоното на самата традиционна култура представляват “недихотомични”, “амбивалентни”, “трансгресивни” фигури на междината в иначе бинарно устроения свят на предисторичните общества. С това генеалогическата версия на литературната история лесно може да бъде разпозната като културно-антропологическа възможност пред литературознанието, осигуряваща друг режим на четене и различен модус на историзиране на новата българска литература.

          На следващо място в предговора се указва своеобразната “игра” на дисертацията с познатите принципи на бинаризма – трудът предлага четен брой глави, които образуват антиномични двойки по различни признаци на противопоставяне, като по този начин се предотвратява евентуалният ефект на фрагментарност в композицията на дисертацията. От една страна, например, застават втора и трета глави, посветени на образите на Боян Мага и жената воеводка в българската художествена литература, визиращи представата за “свои в чуждото”, а от друга страна се полагат първа и четвърта глави, посветени на образите на мъртвия брат и гурбетчията в новата българска литература, кореспондиращи съответно с представата за “чужди в своето”. В друг смисъл могат да се сдвоят първа и втора глави, които третират образите на мъртвия брат и Боян Мага в българската литература като “свои-чужди” в космологичен план, а следваща двойка да образуват трета и четвърта глави, представящи фигурите на жената воеводка и гурбетчията в нашата литература като “свои-чужди” в социален аспект. Следваща опозиция в общата структура на труда могат да явят първа и трета глави върху образите на мъртвия брат и жената воеводка в българската литература, видени като девиантни фигури на нарушили патриархалното статукво персонажи, спрямо втора и четвърта глави от изследването върху образите на Боян Мага и гурбетчията в новата ни литература, разбирани като прагови фигури на регламентирано престъпване на общовалидните норми. Коментираните дотук генеалогични диади върху традиционни образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература от общата композиция на дисертацията могат да се проследят в следната схема:

­

  І глава

мъртъв брат

ІІ глава

Боян Мага

ІІІ глава

жена-воеводка

ІV глава

гурбетчия

“свои в чуждото” + +
“чужди в своето” + +
космологичен план + +
социологичен план + +
девиантни фигури + +
прагови фигури + +

­

          Накрая предговорът обръща внимание на фактологичната прицеленост на работата, която във всеки един от своите раздели, посветен на представителен образ от българската културна традиция в художествената ни литература, се стреми към обстоятелствена пълнота на генеалогичния разказ. Така предговорът реферира в заключение четирите генеалогични “фабули” на общия литературно-исторически наратив, като изтъква дисертационния влог към познати вече в българската литературна историография “казуси”. Дисертацията заявява самосъзнанието за приемственост на интерпретативните си усилия след монографията на Иван Шишманов върху песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи, след историко-литературната студия на Васил Пундев за Боян Мага, след знаменателния опит на Ирма Димитрова да обгледа образа на жената воеводка в поемата на Константин Павлов за Воеводката Беца, и накрая след разностранните проучвания на Вера Бонева върху американската мечта в българската възрожденска литература или на Галина Гончарова върху меланхолната линия в българската белетристика от началото на ХХ век.

          Очертавайки теоретичната си “предпоставеност” от изследванията на българските литературни историци и критици досега, дисертацията заявява в предговора и амбицията да построи собствен изследователски стереотип, който да предположи занапред възможност за подобни генеалогико-трансформативни литературни (пред)истории. Така например главата за литературните проекции на мъртвия брат предлага обстойно проучване на т.нар. “хипостази на вампиризма”, които в генеалогична поредица обвързват митологични представи за оживели мъртъвци, фолклорни варианти на баладата за мъртвия брат и литературни трансформации на мотива за Лазар и Петкана и чумавия гостенин. Следващата глава от дисертацията върху литературните проекции на легендата за Боян Мага визира “екзалтациите на шамана” в генеалогическата (ретро)спектива на ритуално-митологични представи за магьосника-шаман, несъщински сказания за последния цар-Симеонов син княз Боян-Вениамин и литературно-художествени проекции на този легендарен образ в произведения на Г. Раковски, Д. Войников, Ст. Михайловски, Ив. Грозев, К. Христов, А. Страшимиров, Н. Райнов, П. Карапетров, Ив. Богданов и много други автори. Третото генеалогическо предложение на дисертацията относно “парагероическия проект на Родината” в новата българска литература разкрива символическото родословие на Natio Bulgarica във веригата от ритуално-митологични представи за космогонична битка между културния герой и примордиалното чудовище, фолклорни разкази за междуетнични борби на български юнаци с чужди врагове и най-накрая литературно-художествената визия на К. Павлов за сблъсъка между жената воеводка като възрожденска метафора на “своето” (Родината, народа) и Чер Арапин като традиционна алегория на “чуждото” и Другия изобщо. Последният генеалогически разказ от дисертацията за т.нар. “новобългарски проект на Чужбината”, означен с гершуиновската метафорика на “Rhapsody in Blue”, разглежда традиционния образ на гурбетчията в новата българска литература на американска тема. Главата изгражда транформативна верига между митологични представи за Чужбината като мистична отвъдност, сватбени ритуали по напускане на родния дом и заминаване в “отвъдността” на чуждото социално пространство, трудови обреди при овчарското и жетварското гурбетчийство и отпътуването в “отвъдността” на икономическата емиграция, трудови песни на българите от Банат с утвърдени традиции в икономическата емиграция в Европа и Америка, накрая пътеписни и белетристични произведения от 30-те години на ХХ в. за българи гурбетчии в Южна Америка в творчеството на Б. Шивачев, Зл. Чолакова, Св. Минков, М. Вълев и много други автори след тях.

          Предговорът финализира предварителния обзор на дисертацията с предупреждение за вероятен “иконоборчески” потенциал на генеалогическия проект спрямо институционалната парадигма на литературната история, доколкото той предвижда въдворяване в Канона на традиционно пренебрегвани и маргинализирани литературни текстове. Но това може би не е голямата “беда” на този труд, защото рискът остава да бъде като че ли в транстекстуалното обръщане на художествената литература към други феномени на културата, каквито са фолклорът, ритуалите и митологията, схващани все още като привилегирована и неизменна “съкровищница” на традицията. Дисертационният труд “Традиционни образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература (Трансформационни аспекти)” се опитва да удържи центробежната сила на своята интердисциплинарност, допринасяйки, доколкото може, ново знание за историческото битие на литературата.

◊ ◊ ◊

          Дисертацията започва с увод, който открива методологическите параметри на генеалогическия проект за литературна история в категориите “свое”-“чуждо”. На два етапа в увода се разясняват, първо, характера на литературната генеалогия като провокация към литературната история (ако перифразираме Яусовото заглавие от 1970 г. “Литературната история като провокация към литературознанието”) и второ, характера на дихотомията “свое”-чуждо” като операционална, а не концептуална опозиция в категориите на традиционната култура (ако се позовем на изследването на Байбурин от 1990 г. “Ритуалът: свое и чуждо”). В този смисъл уводът изпълнява задачите на теоретична част, която предшества и обосновава аналитичното изложение в четирите глави на дисертацията.

          И така, най-напред в уводната глава на дисертационния труд стои методологическият въпрос за начина на говорене за литературата след кризата на историографския позитивизъм през 70-те години на ХХ век. Работата заявява необходимостта от ревизиране на наличните техники за повествуване върху литературно-историческия “сюжет” на новата българска литература и предлага генеалогическа алтернатива на наративния историзъм срещу каузално-хронологическата рамка на позитивистичната историография. В основата на този избор застава херменевтичната критика на позитивизма в литературната история на Х. Р. Яус и генеалогическата версия на историзма в научния проект на М. Фуко, които заедно са привлечени тук с теоретико-методологическите си доводи да подкрепят усилията и подсигурят опита за генеалогизиране на литературната ни история. След кратък преглед в увода на дисертацията върху Яусовата и фукоянската перспектива на “новия” антипозитивистичен историзъм в литературознанието, работата достига до представата си за генеалогически версии на българската литературна история като фрагментарни, тематично организирани микронаративи за “литературните проекции на традиционните образи” (В. Търнър). Смяната на парадигмата от телеологичен позитивизъм към генеалогически херменевтизъм в хуманитаристиката от края на ХХ в. прави актуално генеалогическото реконтекстуализиране на литературните текстове по посока на традиционната култура, което в настоящия момент идва да придаде нов смисъл на литературно-историческото наследство в плана на общите процеси и явления в културата.

          Съществен резултат от това методологическо начинание в дисертацията е осъзнаването, че литературно-историческият разказ би трябвало да се ръководи от тематична, а не от аксиологична селекция на автори и произведения. При това каноническият имунитет на текста и авторитетността (авторитарността) на името на писателя престават да се мислят като ръководещ принцип, за сметка на който на преден план се извежда скритата или явна връзка на литературата с други феномени от културата. По този начин тематично организираният генеалогически наратив асимилира поименната и хронологично организирана литературна историография, конструирайки проекта си за серия минималистични разкази за движението на традицията през времето в различни типове дискурси с преимуществено значение на художествената литература сред тях. Резултатът от всичко това е генеалогическа множественост и херменевтична относителност на “новата” литературна история, която отменя монополистичния диктат на литературната историография, схващана като позитивистична хронология от дати, имена и заглавия. В този смисъл предмет на изследване вече не са образците и първоизточниците в тяхната каузална и хронологическа обвързаност, а традицията и потеклото в тяхната на места лавинообразна и противоречива преплетеност. Новите възможности на генеалогическата междутекстовост разгръщат шанса за една “все още ненаписана трансформационна история на литературата” (по думите на Н. Георгиев в “Пропасти и мостове на междутекстовостта” от 1999 г.), която трябва да преодолее спорадичната диахрония на формалистичната междутекстовост и тоталния хронологизъм на позитивистичната историография. След теоретичната дискусия в хуманитарната общност от 70-те години на ХХ в. в световен мащаб много литературоведи вече считат, че е дошло “дори не времето на литературните истории, а на моделите на литературната история” (ако цитираме “Литературната история – възможности и невъзможности” на И. Пелева от 1994 г.). Това обстоятелство позволява в настоящата дисертация да се предложи и изпита потенциалът на генеалогическия модел на литературната история в българска академична среда.

          Втори етап от увода на дисертацията върху традиционните образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература представлява дефинирането на категориите “свое”-“чуждо” като операционален класификатор на българската традиционна култура и сетнешното им определяне в плана на модерната художествена литература. По този пункт трудът предлага идеята за българската традиционна култура като “локално-исторически тип култура” (ако се опрем на казаното в “Българската традиционна народна култура” от В. Попов през 1990 г.) на „затворените“ (К. Попер), „студените“ (Кл. Леви-Строс), „ирационалните“ (А. Бергсон), „дорефлексивните“ (С. Аверинцев), “вертикалните” (Л. Фридман) общества „без шевове“ (Бр. Латур), към които само абстрактно-типологически спада и “доиндустриалното българско село” до края на ХІХ в. (по определението на Т. Ив. Живков от 1994 г. в “Етничният синдром”). Проблемът за традицията в този случай се разрешава чрез посредничеството – първо – на патриархалното обичайно право, разбирано като социално-нормативна област на традиционната българска култура, и – второ – на словесния фолклор, разбиран като представителна част от духовната сфера на традиционната култура на етнически и религиозно обособено население, каквото в частност представлява българският народ. Разгледани вече в плана на художествената литература, тези форми на традицията биват учленени от един или друг “словесен образ” (Й. Холевич), който осъществява трансформация на алегоричното значение на архетипа от митологията, ритуалите и фолклора в символически подвижния смисъл на художествените образи в новата българска литература. Изучавайки този трансформационен преход в серия генеалогически микронаративи, дисертацията открива и описва реакцията на новата (“модерна”, но не задължително “модернистична”) българска литература срещу патриархалния авторитаризъм и социалния дихотомизъм на първообразите от традиционната българска култура. Именно това мотивира наблюдението в дисертацията над такива художествени образи, транслирани от народната култура в новата българска литература, които правят видим историческия преход от традиционните ценности на патриархалната общност към индивидуалистичната идеология на модерната култура.

          И така, генеалогическият проект за трансформационна история на литературата, заявен от дисертацията, преминава последователно през поредица от тематично ориентирани разкази за развоя на традиционните образи в новата българска литература. С оглед на визирания преход от патриархално-колективистично мислене в традиционната култура към индивидуално и егалитарно устроено съзнание в новата българска литература дисертационният труд се спира върху онези словесни образи от българската традиционна култура, които проявяват амбивалентно отношение към изконната й дихотомичност между представите за “свое” и “чуждо” и които именно като такива – “амбивалентни”, “недихотомични”, “трансгресивни” – навлизат в имагинерния свят на новата българска литература, съставяйки по този начин специфичните й послания. Тук решаващо значение за по-нататъшните интерпретации на традиционните образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература придобива хипотезата на А. Байбурин, че посесивният (притежателен) смисъл на двойката “свое”-“чуждо” всъщност представлява метафорически знаменател на идентификационни категории от най-различен порядък – полови, социални, възрастови, етнически, конфесионални и прочие. Благодарение на това работата прави очевиден факта, че наред с антиномичните образи на “своето” и “чуждото” в традиционната българска култура като че ли винаги са съществували и междинни, посреднически фигури на границата между тези полюси, които застават като “изключено трето” в класификаторната среда на фолклорно-митологичното мислене. Затова независимо дали като “девиантни” фигури и извършващи патриархален хюбрис персонажи, или като “прагови” фигури и осъществяващи регламентиран социален преход герои, тези медиативни образи с амбивалентно поданство между “своето” и “чуждото” от традиционния ни фолклор намират закономерно – според дисертацията – продължение в новата българската литература, видяна като опитно поле за разколебаване на общоприетите стойности.

          Накрая теоретичният увод от дисертацията разглежда трансформативното значение на традиционните образи в новата българска литература като резултат от преплитане на различни в историческата си и географската си генеалогия културни традиции в полето на художествената литература, която налага само поредна “редакция” в семантиката на унаследения през епохите и творческите съзнания словесен образ. В това отношение научният труд проследява разнообразни по характер културни традиции на балканския демонологизъм и шаманизъм, на българския хайдушки и гурбетчийски фолклор, които участват в символната генеалогия на такива обикнати от новата българска литература образи, каквито са мъртвият брат, Боян Мага, жената воеводка и гурбетчията емигрант заедно с техните ритуално-митологични архетипи. По този път изследването изгражда четири генеалогически сюжета на трансформативна приемственост между традиционната българска култура и новата българска литература през призмата на въпросните “своечужди” образи, извлечени от сферата на архаични (славянски, тюркски и тракийски; християнски и еретически) митологеми, магически (сватбени и погребални, шаманистични и аграрни) обреди и свързания с тях словесен (главно песенен) фолклор, за да огледа впоследствие символическото им присъствие в контекста на художествената ни литература предимно от първата половина на ХХ в. Тези разколебани в антагонизма си фигури на “своето” и “чуждото” от българската традиционна култура, намерили продължение в новата българска литература, приемат ролята на културни посредници, които осветляват непознати досега страни както от устройството на традиционната култура, така и от поетиката на новата българска литература. Без значение дали са инцидентни отклонения от патриархалната норма, или временни изпадания от класификаторната мрежа на традиционния социум, тези фигури на разколебаното “свое” и “чуждо” подлагат на изпитание традиционните представи за Добро и Зло и развиват опита на художествената литература да “култивира” нов, хуманизиран вариант на безконфликтна и неантагонистична човечност. По този начин теоретичният увод за генеалогическите версии на литературната история в категориите “свое”-“чуждо” поставя методологическите жалони на бъдеща работа в областта на литературната история, която да бъде целенасочено разтворена за общохуманитарните проблеми на сродните културологични дисциплини.

◊ ◊ ◊

          В следващата си част дисертацията предлага четири приложни глави, които на практика показват – разбира се, според възможностите на автора и податливостта на материала – постижимостта на визирания генеалогически проект за трансформационна история на литературата. Тук дисертационното повествование се фрагментира на две двойки глави, които биха могли да разменят композиционното си място в труда според избраната категориална релация на “своечуждите” отношения между традиционните словесни образи – съответно, според его- или екзоцентризма на “своето” и “чуждото” (“свои в чуждото”/”чужди в своето”); според социо- или космологичната перспектива на “своите” и “чуждите” образи; според типа “девиантни” (хюбрисни) или “прагови” (лиминални) фигури на “своест” и “чуждост” и т.н. При това може да се заключи, че литературната генеалогия преставлява комплекс от частни исторически микронаративи, изградени на тематичен принцип, които организират хетерогенния масив от текстове, наречен “нова българска литература”.

          В избраната от дисертацията последователност на генеалогическите наративи на първо място стои главата “Литературни проекции на песента за мъртвия брат: хипостази на вампиризма. Тя изучава културно-историческите архетипи на образа на оживелия мъртъв брат от българския песенен фолклор и неговите литературно-генеалогически трансформации в по-ново време. На базата на определен набор варианти на народната песен за мъртвия брат (които през 60-те години на ХХ в. П. Динеков сумира в цифрата 144, но по настоящем тя е доста по-голяма), този раздел предлага транскултурално и интертекстуално вглеждане в сюжета за мъртвия брат като “свой” и “чужд” през следнатагенеалогическа верига: митологичен модел – фолклорно-баладичен модел – литературни проекции в зоната на баладната или легендарната стилизация, поставящи съответно въпроси от религиоведски, фолклористичен и литературно-исторически характер. Тук дисертацията борави с разнороден по културната си принадлежност и текстовата си типология материал, като в областта на ритуално-митологическите проучвания оползотворява постигнатото например от Ив. Георгиева, Е. Мицева или П. Стойчев; в областта на сравнителната фолклористика се възползва от класическия принос на Ив. Шишманов или по-новите изследвания на Ст. Бояджиева и А. Пенчева, а в областта на т.нар. “литературна реставрация на фолклорния факт” се позовава на концепираното през 1980 г. от Й. Холевич. При това традиционният образ на оживелия мъртъв брат, припознат в произведения на П. П. Славейков и Й. Йовков от новата българска литература, явява фигурата на “своя чужд” (Е. Атанасова) като метафизически Друг, който бива мислен в космологичен план като девиантна и хюбристична проява на “чужд между свои” индивид.

          При така очертаната генеалогична линия се редополагат елементи на същинско сказание (мит или поверие в съществуващи души на нечисти мъртъвци или вяра в магическата сила на словото) – несъщинско сказание (легенди и народни балади за оживелия мъртъв брат, изкупващ родова спрямо патриархалния колектив вина) – иносказание (стихотворна авторска балада и белетризирана авторска легенда с мотива за мъртвия брат или чумавия годеник като символи на социалния и космическия “аутсайдер”). Що се отнася до първия пръстен от трансформативната верига на този традиционен образ в новата българска литература, дисертацията откроява митологичната представа за оживелия мъртвец (anthròpodàimon), наричан най-често “вампир” или “плътеник”, при което специално се отправя забележка, че таласъмите и стопаните, самодивите и нàвите например са сродни по тип, но различни по вид демонологични образи на оживели мъртъвци (или “антроподемони”), които според Е. Мицева могат да се групират общо в над 25 подразделения. На този етап генеалогическият наратив за мъртвия брат в художествената ни литература изтъква древната вяра в магическата сила на словото, при което вербалната магия се дефинира в алтернативното й проявление като клетва (проклинане и заклеване) и като молитва (молба към божества и демони). Следващ кръг от генеалогичната верига в тази глава от дисертацията изграждат разнообразните песенни варианти на популярната народна балада за мъртвия брат, схващана като фолклорно-дидактичен жанр и функция на патриархалното обичайно право в казуса на превенцията (ако се опрем на тезисите на А. Пенчева в “Баладата като проблем на генологията и генологичните проблеми на баладата” от 1995 г.). Трети пръстен от очертаната трансформативна линия на ритуално-митологичните и фолклорно-поетичните първообрази на мъртвия брат в българската литература изграждат авторските интерпретации на мотива в стихотворната балада на П. П. Славейков “Чумави” и в разказа от цикъла “Старопланински легенди” на Й. Йовков “През чумавото”, където мъртвият брат и чумавият годеник представят драматичния конфликт между синовните (родовите) и интимните (личностните) взаимоотношения като характерна тема на новото (модерното) време.

          В описаната вече генеалогическа поредица най-напред стои митологичният модел, който според румънския учен от ХІХ в. Лазар Шайняну, цитиран в студията на Иван Шишманов, касае именно вампирясване на мъртвия брат в балканските версии на сказанието или на мъртвия годеник в средно- и западноевропейските версии на сюжета. Зад тази демонологична представа се предвижда поредица от престъпени обичайни норми. На първо място, според Петко Стойчев, оживяването на брата е вследствие на пренебрегване реда на т.нар. “матрилокална ендогамия” (тоест практиката след женитба съпругата да остава в родното селище и дом) много преди да се утвърди патриархалното статукво и съответстващата му, бих казала по аналогия, “патрилокална ендогамия” (следователно практиката след женитба съпругата да остава в родното селище, но “преселена” и “преродена” за дома на своя мъж). На второ място (отново според известен учен от ХІХ в., Либрехт, който също е представен в пионерската работа на Ив. Шишманов), зад поверието в тази демонична метаморфоза, възмездяваща престъпени обичайни норми, стои древен погребален обичай, изискващ живата годеница или съпруга на без време починалия мъж да го съпътства в отвъдния свят, което, ако не било изпълнено, се наказвало с вампирясване на мъртвеца. (Тази хипотеза по понятни причини остава валидна само за средно- и западноевропейската версия на песента за мъртвия годеник.) Към поверието за оживяване на нечисти мъртъвци (тоест грешници или такива, към които е сторен грях), заседнало в сюжета на народната песен за мъртвия брат, могат да се провидят и други нормативни и ритуални прегрешения, които за удобство работата подразделя надве – “свои” и “чужди” вини. Т.нар. ”свои” вини на героя са свързани със синовния му грях, който се състои в измама на майката с неизпълнен обет пред нея, в омъжването на сестрата за другоселец и накрая в придружаването й на пòвратки у дома. При това дисертацията налага специфична интерпретация на сюжета, според която зад поредицата от грешки стои опасността от едно основно прегрешение или хюбристична проява, предотвратяването на която предизвиква всички останали. Става дума за това, че за да бъде избегната опасността от кръвосмешение между най-малкия брат Лазар и сестра му Петкана, той предприема поредица от по-малки и “невинни” нарушения, тълкувани от останалия персонаж като съпротива или пренебрежение към патриархалния закон. Братът последователно изземва бащината роля по сватосване, сетне престъпва дадената дума пред майката, а накрая присвоява и съпружеското право на пòвратки, което може да бъде изпълнено само от “дубльорите” на съпруга в лицето на девера, кума или свекъра. При това образът на оживелия мъртъв брат в този генеалогичен разказ се обособява като фигура на “вътрешния чужденец”, а захванатата баладна история в контекста на новата българска литература заработва като “притча” за човешкия живот като несполучлив опит да бъде избегнат греха. Сложната констелация от права и задължения, престъпления и наказания заплитат фабулната мрежа на този архаичен сюжет, а нормативните принципи на матрилокалност, ендогамия, вампиризъм и вербална магия чертаят митологическия растер на традиционното сказание, трансформативно прехождащо от митология през фолклор към литература.

          В описаната генеалогическа редица на следващо място застава фолклорно-баладичният модел на сюжета, изследван най-детайлно в забележителната монография на Ив. Шишманов за различните балкански варианти на песента за мъртвия брат – гръцки, сръбски, албански, румънски и български. Прецедентът с “диалектния” дублет на балканската народна песен за мъртвия брат, припозната в европейската версия на песента за мъртвия годеник, намира разрешение в хипотезата на Шишманов за евентуална трансгресия на сюжета от песента за мъртвия брат в близкия сюжет на песента за мъртвия годеник. Настоящото изследване привежда в подкрепа на това твърдение, изтъкващо генеалогичната първичност на песенната версия за брата спрямо производната вторичност на тази за годеника, предположението за скрита инцестуална драма в сюжета на песента за мъртвия брат, която в историко-географското “странстване” на мотива достига до експлициране на интимната драма в съдържанието на песента за мъртвия годеник. Антроподемонният стазис на героя като вампир (т.е. “жив-умрял”, “човек-демон”) се явява в народнопесенните варианти като митологическа алегория на “свое-чуждия” за общността индивид, противопоставен на патриархалното статукво на традиционния колектив и заради това набеден от него като добър-лош, брат-чудовище, любим-чужденец и т.н. Този персонаж от българския песенен фолклор понася ефекта на социалната си и космическа маргинализация като знак на моралистично съотнасяне с негативния полюс от дихотомичната скала за Добро и Зло в българската традиционна култура.

          Колизията между индивидуална воля и обичайно право, между личността и социума като назряващ проблем на модернизиращата се българска култура става повод най-напред за литературна обработка на народната песен от П. П. Славейков в поемата му “Чумави”, спомената още в студията на Ив. Шишманов, а след това подробно обсъдена в работите на Н. Николов, Ж. Николова-Гълъбова, П. Стойчев и много други изследователи. Това произведение задава третия, литературно-художествен модел от генеалогическата верига върху словесния образ на мъртвия брат като “свой” и “чужд”. И ако поетичната творба на П. П. Славейков от 90-те г. на ХІХ в. може да се определи като своеобразна литературна “версия” на народната песен за оживелия мъртъв брат, то последвалата я литературна интерпретация в разказа на Й. Йовков “През чумавото” от 20-те години на ХХ в. вече представлява независим литературно-художествен факт, който само абстрактно-теоретически може да бъде отнесен към сюжетната матрица на народната песен. Дисертационното изследване върху мотива за мъртвия брат в българската художествена словесност открива постъпателно движение към демитологизация на персонажа и “събличане” на демоничната образност на вътрешния чужденец от космологичната визия на оживелия мъртвец като вампир (в баладичната поема на П. П. Славейков) към социологичната визия на стигматизирания от бедността и болестта чумав смъртник (в стилизираната легенда от разказа на Й. Йовков). Заедно с това дисертацията открива тенденция към прозаизация и преход от песенно-стихотворния първообраз на сюжета във фолклорните варианти и литературната обработка на П. П. Славейков към новелистично по тип повествование в произведението на Й. Йовков. В хода на генеалогическия анализ върху литературните проекции на песента за мъртвия брат дисертацията констатира и закономерни изменения в поетологичната система, които отвеждат към постепенно увеличаване на персонажната схема (брат плюс жених при Славейков; годеник плюс жених в разказа на Йовков), християнизиране на мотивите (7 братя при Славейков вместо архетипичните 9; включване на църковно пространство в действието; запазване на Лазаровото име, потискане на инцестуалната интрига и т.н.), снабдяване на героите със символически значещи имена (Босилко Радойкин от поемата на Славейков, Величко Дочкин и Тиха от разказа на Йовков), засилващо се индивидуализиране на проблематиката с изместване на акцента от синовните (като проблем на патриархалната нормативност) към интимните (като въпрос на модернизиращата се личност) взаимоотношения и прочие промени. Диахронният аспект на “междутекстовата археология” в този случай разкрива трансформацията в символното значение на хеторотопичния образ като “свой-и-чужд”, който в плана на българската традиционна култура и в контекста на новата българска литература остава да се мисли като амбивалентен, трансгресивен, медиативен посредник на различни имагинерни светове. Проследяването на митологично, фолклорно и литературно начало в сюжета за мъртвия брат от българската традиционна култура и новата българска литература разкрива двупосочната диалогичност между “традиционно” и “модерно” в стремежа на дисертацията да постигне убедително онагледяване на модела за трансформативна генеалогия на художествената литература.

          Следващ проект в тази насока представлява вторият раздел от дисертацията под надслов “Литературни проекции на легендата за Боян Мага: екзалтациите на шамана. В тази част се проучват, от една страна, културно-историческите първообрази на легендарната фигура на Боян Мага и от друга страна, нейните литературно-генеалогически апликации, които в комплекса на това изследване обединяват твърде разнороден и богат в културната си традиция и литературната си жанровост текстов материал. Настоящият разказ за символните трансформации на този образ на “своето” и “чуждото” в новата българска литература строи генеалогическа поредица в следния синоптичен ред: ритуално-митологични представи за магьосника от шаманистичен тип – квазидокументални хроники от Средновековието за княз Вениамин и техните фолклорно-легендарни версии за Боян Мага – литературно-художествени проекции на фигурата на българския маг в произведения предимно от първата половина на ХХ в. у нас. На прага на този частен микронаратив дисертацията предлага кратък преглед на съществуващата, многобройна при това, художествена и научна литература върху този образ, като прави уговорката, че темата надхвърля дискурсивните параметри на изследването и то на практика остава с отворен край. Целите му обаче в рамките на дисертацията биват удовлетворени, доколкото образът на Боян Мага тук се изучава като репрезентация на традицията в нов литературен контекст и като алюзия на социалния и космическия екстатик в колективи с разбит социален мир и необходимост от подновяване на обществения договор. В този смисъл литературните проекции на легендата за Боян Мага оглеждат образа в космологичен план като прагова фигура на “своя в чуждото”, който от принудително маргинализиран индивид се превръща в мишена на идентификационен пренос и обект на колективна идеализация.

          В заявената генеалогия на образа на Боян Мага като “свой”-“чужд” в трансформативния контекст на българската традиционна култура и новата българска литература се полагат елементите на същинско сказание (ритуална и митологична представа за мага като получовек-полудемон (anthròpodàimon), способен на екстазно или ентазно общуване с отвъдния свят) – несъщинско сказание (средновековни хроники, формиращи легендата за влъхвата Вениямин, и фолклорни версии на преданието за царския син Боян като магьосник) – иносказание (авторски произведения, посветени на Боян Мага, от всевъзможни жанрове на художествената литература: стихотворни поеми, прозаични саги, пародийни басни и т.н.). Дисертацията констатира факта, че всички интерпретации на този образ, независимо дали с фолклорно-легендарен или литературно-художествен характер, подемат изначалната амбивалентност на магьосника като посредник между различни “подвселени на значение” (А. Шютц) в специфичната му роля на социален билингва, който владее нормативния език на “свои” и “чужди”, противопоставяйки индивидуалната си същност на колективната воля и обичайното статукво. При това прави впечатление обстоятелството, че персоната на мага като “жив” или “мним” мъртвец в ритуалното действо на катабазисно (подземно) или анодосно (небесно) странстване в отвъдността, се явява противоположна на представата за “оживели” и “нечисти” мъртъвци (вампири), възприемани като интервенираща сила на отвъдния свят в света на живите. Дори може да се направи заключение, че вампирите като души на оживели мъртъвци и маговете като души на живи (лъжливи) мъртъвци представляват космологически антиподи, които намират богато и интересно продължение в художествената фантастика на литературата главно от романтически тип. В генеалогичните си търсения върху този образ дисертацията наблюдава известно съвпадение и между митологичните архетипи на тюркомонголския тотем вълка, залегнал в образа на влъхвата Боян (при което, според “Изследвания в областта на славянските древности” от Иванов и Топоров през 1974 г., “влъхва” и “вълшебник” са етимологически производни от названието на магьосник, преобразяващ се на вълк, популярен повече под термина “ликантроп”) , и на библейско-израилтянския родоначалник Вениамин, неколкократно оприличаван в свещеното писание на вълк (“Вениамин е граблив вълк; заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели” – Битие, 49:27), комуто е кръстен последният син на цар Симеон І. Литературно-художествените проекции на Боян Мага максимално експлоатират тази “двуличностност” на магьосника като космичен и социален медиатор, благодарение на която той се явява в новата българска литература ту като езичник песоглавец, възпроизвеждащ архетипа на тотемния вълк единак, ту като християнски еретик, асоцииращ първообраза на богоизбрания самотник бунтар и онеправдания царски син. Независимо от своята архетипна генеалогия, литературният образ на Боян Мага като “свой” и “чужд” предлага екзотопичния модел на “изгнаника отвътре” (Цв. Тодоров), който символизира българския владетел на демоса и разпоредител на демоните от всички времена.

          В така очертаната генеалогическа верига първостепенно място в ритуално-митологичния модел заема магьосничеството от шаманистичен вид, зад което стои прословутата ликантропна техника на магически екстаз, свързана с древния култ към вълка като тюркомонголски тотем (ако се отнесем към казаното в “Шаманизмът и архаичните техники на екстаза” от М. Елиаде). Освен този ритуално-митологичен първообраз на Боян Мага като “влъхва” и “песоглавец”, обстойно анализиран у нас в работи на А. Калоянов, могат да се посочат и други ритуално-митологични прототипи на образа, особено сред тракийския религиозен пантеон, свързан, от една страна, с военните ритуали на мъжка инициация, а от друга страна, с орфическите обреди на магически екстаз, разгледани например в трудове на Ив. Маразов и Б. Богданов. В тази част от дисертацията се обръща специално внимание и на лингвистичната корелация между различни наименования на този словесен образ в традиционната и новата ни култура като тунгуското “шаман”, славянското “баян” и гръцкото ”маг”, които семантически еднакво се отнасят към персоната на влъхвата (“преобразяващия се на вълк магьосник”), образувайки тавтологично наслагване на митопоетични псевдоними към разглеждания персонаж. По този въпрос дисертацията се възползва от класически изследвания на палеолингвистиката (между които трудове на Фр. фон Миклошич и отново на Ив. Шишманов с “Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името “българин” от 1900 г.), достигайки до извода, че името “Боян” се оказва славянска калка на гръцкото “Маг”, символически уравнени в българския културен контекст с юдейското име “Вениамин” поради библейското определение на Вениаминовите “вълци” (т.е. синове) като одарèни във воинското изкуство (“и те всички [Вениаминовите синове] хвърляха с прашки камъни на косъм, без да погрешат” – Съдии Израилеви, 20:16). Към традициите на тюркския шаманизъм и тракийския орфизъм в мисленето за Боян Мага дисертацията привежда, позовавйки се на хипотезите на Гаген-Торн, и линията на славянския митологизъм в представата за прочутия песнотворец Боян, прославен в руското “Слово за полка на Игор” като “Велесов внук” и наследник на т.нар. “скотий бог” при славяните, който – като бог на дивеча – единствен има връзка със зооморфните ритуали на жреците от шаманистичен или орфически тип. Така очертаният преглед на културните първообрази на Боян Мага показва, че тюркският шаман “вълк”, тракийският “жрец” Орфей и славянският Велесов “внук” съставят митологичното ядро на образа, което може да се разпознае в множество обредни лица като например лазарският Боянец (според Д. Маринов), нестинарите и русалиите (според М. Арнаудов), дори ритуалните водачи на иманярските дружини от българската традиционна култура (според Др. Петров).

          Във връзка с описаните ритуално-митологични реликти на образа е и присъствието му в българския традиционен фолклор, който съставлява втора “брънка” от генеалогичната верига за Боян Мага. Тук обаче материалът не се оказва особено щедър откъм данни по тази тема. Освен известното руско предание за дружинника певец Боян като Велесов внук се среща крайно непопулярната българска легенда за момъка хубавеляк Боян, отвлечен като Орфей след една жена в отвъдното царство, както сочи етнографският разказ на Д. Маринов. В пряка връзка с ролята на Боян като магьосник и воин се появяват българските народни песни за мома воеводка Бояна, която по подобие на ритуалния си “близнак” и протагонист в лицето на лазарския Боянец наследява старинни митологични представи и ритуални практики, провеждащи сакрална травестия в женските инициаторни обичаи. Косвена връзка с магьосническата персона на Боян имат и споменатите песни от иманярския цикъл на хайдушкия народен епос с главни герои Вълчан войвода и хайдут Куртю, чиито имена представляват етимологическо и мито-поетично съответствие на мага ликантроп. Връзка с основната жреческо-воинска функция на шамана Боян проявява и онасловената от Г. Раковски “Българска народна песен” за храбрия Боян, предводител на цар-Симеоновите войски срещу византийския император Роман, която – независимо дали е дребен фолклорен фалшификат или значителна литературна мистификация – предлага интересно свидетелство за популярните представи през ХІХ в. за този легендарен образ от средновековната ни история. С всичко това фолклорно-легендарният модел на образа на Боян Мага се оказва противоречив и съдържателно отдалечен от оскъдните житиеписни версии за него при средновековните хронисти Продължителя на Теофан, Симеон Логотет и Георги Монах, предаващи оригиналното известие за княз Вениамин на немския епископ Лиудпранд от края на Х в., както сочат проучванията на В. Бешевлиев и В. Пундев. По-късната “Византийска история” на Шарл дьо Канж от 1657 г., която възкресява Лиудпрандовата хроника за новите времена, също преповтаря квазидокументалното сказание на “очевидеца” Лиудпранд за песоглавото магьосничество на княз Вениамин, известен сред народа си като Боян, и по този начин трасира пътя за навлизане на тази средновековна легенда в новата българска литература.

          Накрая дисертацията проследява литературно-художествените трансформации на този традиционен образ на “своето” и “чуждото” и заключава, че новата българска литература възприема както фолклорните, така и книжовните извори на легендата за Боян Мага, което обяснява двойственото му присъствие в нея ту като отклонил се от правата вяра християнски духовник, ту като опърничав езичник и чудат практикант на древната магия. Литературно-художественият модел на този образ разгръща символната му амбивалентност между баялния комплекс на Боян като мистик и шаман и библейския контекст на Вениамин като християнски духовник и средновековен интелектуалец, който и при единия случай като езичник, и при другия случай като еретик се оказва трагически противопоставен на традиционния колектив и жестоко санкциониран от обществения закон. Религиозният екстатик от ритуално-митологическия контекст бива осмислен в художествената литература като вътрешен чужденец в социума, самотен лидер на множеството, който се принася в жертва за общото благо и по пътя на прегрешенията постига възтържествуването на справедливостта. Образът на Боян Мага в новата българска литература като магьосник песоглавец (у Ст. Михайловски и Тресич-Павичич), жрец-воин (в т.нар. “Българска народна песен” на Г. С. Раковски), мистик лечител (у К. Христов), християнски еретик, сподвижник на богомилството (у Ив. Грозев и Н. Райнов) или на павликянската ерес (у А. Страшимиров), като религиозен и дори светски отшелник (у А. Велтман и Д. Войников) представя модерна литературно-художествена версия на традиционната фолклорно-митологична представа за самотника като “свой-чужд” на общността, персонализиран от тотемния вълк единак или от маргинализирания вожд в процеса на неговата социална инициация. Така скромният исторически прототип на образа като пренебрегнат княз и последен син на цар Симеон І, без право да унаследи царската корона и да приеме държавническия скиптър, се преплита с митологичните архетипи на тюркския шаман песоглавец, тракийския екстатик Орфей, славянския поклонник на бог Велес, юдейския родоначалник Вениамин, а накрая и с фигурата на християнския еретик (богомил или павликян), за да яви легендарния образ на Боян Мага за нов и по-различен живот в българската художествена литература. Независимо дали бива видян в теософско или в националистично осветление, този традиционен образ в новата българска литература става метафора на самотната модерна личност, изправена срещу натиска на тълпата и невъзможността на закона. Разнообразните екзалтации на ликурга Боян в новата ни литература, който се преструва на вълк, живее като аскет и проповядва философията на любовта, говорят за кръвосмесително съчетание между езичество (шаманизъм, орфизъм), дуалистични ереси (павликянство, богомилство) и християнство. Но именно символната поливалентност на този образ на “своето” и “чуждото” в новата българска литература го превръща в подходящ персонаж за разиграване на авторските фантазии от по-ново време. Проследяването в тази глава от дисертацията на митологично, фолклорно и литературно начало в образа на Боян Мага дава ако не пълен, то поне достатъчно ангажиращ пример за възможността да се градят културни генеалогии на литературните образи.

          Следващ момент от дисертацията е третата аналитична част под заглавие “Парагероически проект на Родината: Natio Bulgarica. Тя разглежда проблема “свое-чуждо” в новата българска литература чрез традиционен образ от фолклорния героичен епос, представящ друг (ироничен) аспект от групата на “граничните персонажи” в мито-поетичното мислене за света. Образът на жената воеводка от българския хайдушки фолклор се явява междинно звено в продължителната генеалогическа верига при прехода на мотива от митологични представи през народни песни към художествена литература. На първо място в този литературно-генеалогически наратив стоят ритуално-митологични представи, свързани с идеята за космогоничната битка между културния герой и примордиалното чудовище; на второ място застават фолклорно-епични представи, отразяващи междуетнични борби на “своите” юнаци с “чуждите” герои; на трето място идва литературно-художествената визия на “любовна война” между жената воеводка (Беца) като алегория на “своето” (Родината, народа) и традиционния етнически враг като алегория на “чуждото” (Чер Арапин) и на Другия изобщо (като пол, раса, език, нация) в сатиричната поема на К. Павлов от 1981 г. “Документален разказ на воеводката Беца как победила Чер Арапин в единоборство и в чест на 1300, и в съпровод на хармониум”. Първият пръстен от генеалогичната верига съставлява същинско сказание за космотворческата битка между културния герой и хтоничното чудовище, една от зооморфните хипостази на което в български културен контекст е мечката като тракийско култово животно и тотем при славяните. Втори обръч от генеалогичната верига изграждат несъщински сказания под формата на фолклорни предания за исторически противоборства на епическия герой с обичайни етнически врагове като Муса Кеседжия (“турчина”), Жълта Базиргяна (“евреина”), Филип Маджарин (“унгареца”), Гине Латиник (“немеца”) и най-вече Чер Арапин (като събирателен образ на всички, развиващ идеята за радикално различие чрез имплицитна хипербола на отрицанието в символиката на “черното” у Чер Арапин). Третият кръг от генеалогическата верига в транскултуралното и транстекстуално битие на този словесен образ на “своето” и “чуждото” се изпълва от авторската визия на К. Павлов за воеводката Беца, чиято номенклатура представлява контаминация от двойната етимология на “бяла” и “меца” – първата като алюзия на идеята за “бяла българка” от типа на Петко-Рачевата “белонога”, а втората като митологична асоциация с мечката като Magna Mater, велика богиня-родина-майка. Настоящият генеалогически разказ от дисертацията за символните трансформации на този висок образ от Българското възраждане, какъвто е жената воеводка, откроява историческата роля на поемата от К. Павлов в опита й да преустанови “порочния – според С. Дюринг – навик” на националистично легитимиране чрез художествената литература. Тук образът на жената воеводка, представящ “колективната личност” на нацията (по израза на учени като Талмън, Кл. Гиърц, А. Смит и други политически антрополози), се явява средоточие на етическия конфликт между националната идеология на героизма и житейската философия на оцеляването. Дисертацията прави видим поетовия жест на преобръщане на трафаретния фолклорен сюжет, при който актът на физическо поражение и морална победа на гордата българка (нация) над вековния враг (поробител) се трансформира във факт на физическо тържество и морално крушение на девата пред похитителя. В този смисъл дисертацията съотнася традиционния образ на жената воеводка у К. Павлов към девиантните фигури на отстъпление от традиционните норми, които в социален план представляват ексцесивно движение на “свои в чуждото”.

          Първият цикъл от генеалогичната верига на образа на жената воеводка в сатиричната поема на К. Павлов, която спори с националистическата доктрина, отвежда към женските, материнни архетипи от различни митологии, съставляващи регионалния субстрат на модерните национални пантеони. Според социологическата теория на Е. Хобсбом съществуват два вида патриотизъм – “държавен” и “национален”, първият от които представлява политическото дефиниране на нацията като държава и Отечество (Staatsnation), а вторият от които е свързан с антропологическото или “културологично” (според Ъ. Гелнър) определение на нацията като Родина и гражданство (Kulturnation). При това е интересно да се отбележи, че “отечественият” национализъм привлича патрологичния набор от символи при своето представяне – например емблематичните за всички държави воински атрибути и познатите за повечето европейски народи митични герои, “които уж са водили освободителната борба срещу “Рим”: княза на херулите Херман за германците, Версенжеторикс за французите, Оргеторикс за швейцарците, Вириат за испанците” и т.н. (ако се позовем на “Етнонационализмът в Европа” от У. Алтермат). За сметка на това “националният патриотизъм” или по-точно казано, патриотизмът по отношение на нацията в нейното етимологическо значение на “общност, в която бивам роден”, изземва материнните символизации, унаследени от дълголетната култура на народите – например “образите на републиката като Дева Мария” във Франция и САЩ (едно превъплъщение на която е и Статуята на Свободата – “Синята лейди” или “Зеленото чудовище”, както я наричат днешните американци), образа на африканската Мууби, “майката-прародителка на племето”, като национален символ на Кения (ако цитираме дотук изследванията на С. Дюринг и Х. Айзакс), а защо не и българската Райна Княгиня като нашата “Дама на Свободата”, превърната в жива икона на възрожденския ни национализъм и т.н. По този път, “От легендарната амазонка Пентесилея и Виргилиевата Каммила лесно се дохажда до знаменитата Жана d’Арк, до нашите Сирма-войвода, Румена-войвода, опълченката Райна Футекова-Дипчева и други” – казва А. Стоилов в “Жени-хероини” през 1922 г., – за да се стигне накрая и до Беца като България: вечната богиня-родина-майка, въобразявана вече не толкова като “вечната и святата”, колкото като вечната и безчестената… В този план балканският културен ареал предлага амбивалентния символ на Родината и Нацията в първообраза на Великата богиня със запазени черти на девича еротика у Афродита и на майчина свирепост у Артемида от античната митология на гърците, както подсказват изследванията на А. Фол и Ив. Маразов в тази област. Жената воеводка от поемата на К. Павлов като Бела-Беца-Меца съчетава девствените и матронните начала на митичната прамайка, като амбивалентна фигура на раждащо-изяждащата природа на Родината, мислена в синонимния ред на националното тяло.

          Дисертацията проследява по-нататъшното развитие на героическия образ от митологията през фолклора към литературата, откроявайки символната му трансгресия на няколко нива – от борбата на деца юнаци срещу зооморфното “женско” чудовище (Дете Малечкаво, Дете Голомеше, Юнак Кърмаче и други срещу Мечка Стръвница, Воинка Девойка, Арапка девойка и прочие); през борбата на Крали Марко срещу различни феодални владетели и етнически антагонисти като Цар Костадин, Крал Петрушин, Цар Сюлейман и други; през битките на хайдути срещу сеймени, бюлюкбашии и бегликчии като представители на османската империя; до войната на жени воеводки срещу турски аскери и черни манафи; за да се стигне накрая до възрожденската фолклорна идеализация на жената знаменоска в образа на Райна Княгиня (името на която упорито се свързва с възрожденската представа за земния “рай” на освободената Родина), възприемана като живо олицетворение на младата българска нация.

          Поемата на К. Павлов от 80-те години на ХХ в. асимилира тези фолклорно-митологични традиции в мисленето за борбата между “свои” и “чужди”, противопоставяйки жената воеводка като персонаж от българския хайдушки фолклор срещу Чер Арапин като образ от юнашката епика на Балканите. Жената воеводка в творбата на К. Павлов поема чертите на хтоничното женско чудовище (митичната Мечка Стръвница постепенно се деепизира в приказничната Баба Меца и сетне се пародира от литературната Беца) и присвоява характеристиките на южнославянския юнак Марко Кралевич (воеводката Беца у К. Павлов стъпва с единия крак на Витоша, а с другия – на Пирин, както Крали Марко в българския героически фолклор е с единия крак върху Хемус, с другия – върху Пирин, при което Беца “пак нема вид на разкрачена”). Дисертацията отчита квазигероическото единоборство между воеводката Беца и черния Арапин от поемата на К. Павлов като един от начините да се дискредитира националистическата идеологема в художествената ни литература, поставяйки началото на постнационалистичния дискурс в новата българска литература.

          Тук дисертационният труд проследява и анализира подробно различните техники на сатирично поетическо снижаване на унаследената фолклорно-епическа фаворизация на жената воеводка, проведени в текста на К. Павлов. Изхождайки от заглавието “Документален разказ на воеводката Беца как победила Чер Арапин в единоборство и в чест на 1300, и в съпровод на хармониум”, изследването се насочва към три интерпретативни кода. Първият от тях е свързан с квазидокументализма на т.нар. “документален” разказ, който гравитира към стилистиката на традиционната меморатна проза. Вторият засяга постнационализма в отношението на автора към “1300”-годишнината на българската държавност, при което честолюбивият и градивен български национализъм от Възраждането е провидян в текста като чистолюбив и хомогенизиращ национализъм по времето на социализма. Третият интерпретативен код се отнася до парафолклорността от елемента “съпровод на хармониум”, който маркира карикатурно надсвирване-надпяване с рапсодното музициране на устната история, присъща на Балканите. През посочените три кода изследването интерпретира сатиричното въобразяване на жената воеводка като знак за пародиране на егоцентричната националистическа власт над Другия. Поемата на К. Павлов представя женското “мъжество” в образа на Беца не чрез обичайното надмогване-доминиране над врага, а преди всичко чрез отстояването на живота сам по себе си. Жената воеводка убива Врага, но ражда от Мъжа и това разкрива идеята на автора не само за биологическата и духовна хетерогенност на нацията, но и намерението му да освободи художествената литература от идеологическия й (в този случай националистически) комплекс. Поемата преобръща традиционния сюжет от фолклора и рисува победата на женския eros над мъжкия thanatos, която става формула за пребъдване в историята. Чрез сатиричната си поема за жената воеводка К. Павлов показва как националното чувство може да бъде въобразявано през фантазмите на сексуалния нагон и инстинкта към смъртта (проникновено обсъдено от И. Димитрова в “Поезия като национално бедствие” от 1991 г.), при което не самоунищожителната идеология на героиката, а удоволствената философия на оцеляването като че ли придобива същинско значение в историята. Така воеводката Беца като амбивалентен образ на дева-майка и любовница-убийца от сатиричната поема на К. Павлов се издига до главна героиня от първата “националистична антиутопия” в новата българска литература.

          Прегледът на митологично, фолклорно и литературно начало в поемата на К. Павлов за воеводката Беца и проследяването на квазидокументално, постнационалистично и парафолклорно полагане на традиционния образ на жената воеводка в контекста на тази литературна пародия разкриват специфичен път за генеалогично-трансформативното проучване на новата българска литература по отношение на българската традиционна култура.

          Последният, четвърти раздел на дисертацията, който се занимава с проблема “свое-чуждо” в литературно-генеалогичен аспект, е под надслов “Български литературен проект на Америка: Rhapsody in Blue. В него се разглеждат традиционни образи от българския трудов фолклор, които получават масирано присъствие в новата българска литература – от една страна, образът на гурбетчията като неволен пътник по света, а от друга страна, образът на чужбината, на Чуждата земя (Родина) и Другата държава (Отечество), която се превръща от терен на временно географско изгнание в място на трайно духовно пребиваване и културно природяване. По тази тема дисертацията отново предлага сложна генеалогическа верига, която съставя основния тричлен от ритуално-митологичен модел на чуждото пространство – фолклорно-поетични представи за Чужбината – литературно-художествени визии за американската “отвъдност” и съответстващите им транзитивни “обитатели”. В тази част дисертацията наблюдава медиативния герой в социологична перспектива като прагова фигура на “чуждия в своето”, който се преживява в амбивалентността на “заминалия присъстващ” стопанин на родното пространство и зедно с това на “завърналия се отсъстващ” емигрант от страната на мечтите (ако перифразираме определението на американския писател Х. Джеймс).

          Дисертацията в тази глава проследява генеалогичната поредица от същинско сказание (различните митове за Горна и Долна земя, Ад и Рай, Юг и Север и т.н.) – несъщинско сказание (фолклорните версификации на тези космогонични представи) – иносказание (литературните трансформации на фолклорно-митологичните сказания за мигриращия индивид в неусвоеното пространство). По отношение на първата част от тази генеалогична линия изследването дефинира ритуално-митологичните прецеденти по напускане на “своето” пространство и отпътуване в “чуждия” свят от българската традиционна култура. Последователно работата разглежда кризата на социално мигриране при сватбените ритуали на мнима смърт за света на “своето” и фиктивно прераждане в дома на “чуждото”, през трудовите обреди по напускане на родното пространство и впускане в “другия свят” на чужбинарството в преследване на занаята, до самоцелното и авантюристично скитане в зоните на неусвоеното пространство. По този повод дисертацията коментира типовете “женско” и “мъжко” гурбетчийство в българската традиционна култура, заключавайки въз основа на изследванията на А. Примовски в тази област, че първото от тях се оказва предимно свързано със сезонната жътварска работа на полето, а второто – преимуществено отнесено към календарно по-дълготрайното овчарско гурбетчийство в планините. Заедно с това работата анализира митологичната номенклатура на Чужбината в българските традиционни представи, като извежда техните символически и географски референции, позовавйки се главно на проучвания от А. Калоянов по този въпрос: Романия (Подунавие) / Загоре (Тракийско поле); Влашка земя (Румъния, Велесова, т.е. скотовъдна земя на власите, Долна земя) / Богданска земя (Молдова, райска земя на Дажбог и славяните руси, Горна земя). При това дисертацията достига до извода, че българинът на път, странстващият гурбетчия се оказва “разполовен” между “своето” и “чуждото”, Ада и Рая, реалността и мечтите за по-добър живот, без изход от бляна по Чужбината и носталгията по Родината.

          По втория пункт от настоящия генеалогически наратив дисертацията се спира върху образа на Чужбината в традиционния трудов фолклор, като изтъква водещото място на “бахчеванджийския” (градинарския) занаят, отвеждащ българите (първоначално от с. Лясковец) в Цариград, Влашко и Молдова, сетне в Сърбия и Русия, по-нататък в Австро-Унгария и Германия, накрая във Франция и Северна Америка, както съобщава пространното краеведско и стопанско проучване на Ц. Гинчев “Няколко думи от историята на нашето градинарство (бахчованджилък) и за уредбата на градината” от 1887 г. На следващо място работата се спира върху занаятчийския фолклор на банатските българи, които традиционно (поне от 1738 г. насам) се намират в емиграция, без да изгубват етническата си идентичност и емигрантското си самосъзнание на “временно пребиваващи” в чуждо Отечество, превърнато на практика в собствена Родина. В услуга на дисертацията е приведен трудът на В. Трайков “История на българската емиграция в Северна Америка. От началото й през средата на ХІХ в. до 80-те години на ХХ в.” от 1993 г., който привежда любопитни данни за българския емигрант “на печала” в Америка, принуден да преживее необикновената “българска” печал на човека в чужбина. Анализирайки емигрантския цикъл от банатския трудов фолклор, работата достига до идеята за скрития “комплекс за виктимизация” (Ев. Келбечева) у българското гурбетчийство на Запад, което извежда трайния мотив в нашата художествена словесност за жертвения героизъм на българския трудов емигрант.

          Именно този мотив става трансформативен посредник на темата за гурбетчийството в прехода й от фолклор към литература. Художественият образ на българския трудов емигрант, представен като жертва на колективната мечта за по-добър живот, става главен персонаж от българския литературен проект за Америка, разтълкувана съответно в амбивалентния смисъл на Гершуиновото “blue” като символ на надеждата и разочарованието, слети в едно. Дисертацията не пропуска да отбележи фигуративното присъствие на Америка в българската култура още от 30-те години на ХІХ в., когато темата “САЩ” навлиза за първи път в популярното съзнание на българина чрез образователната публицистика, ако се базираме на друго проучване от Ив. Шишманов – “Нови данни за историята на нашето възраждане. Ролята на Америка в Българското възраждане” от 1898 г. или на последващи проучвания един век след това (главно на В. Бонева от 1998 г. и на В. Костадинова от 1999 г.). Но същинска част от литературно-генеалогическия анализ представлява успоредният прочит върху емигрантския фолклор на българите от Банат (представен на българската научна общност от К. Телбизов) и репортажната проза на българските писатели от 30-те години на ХХ в., когато темата “Латинска Америка” се появява заедно с голямата българска емиграция на Запад между двете световни войни. Тук вече религиозно-митологичната вертикала в мисленето на Чужбината от традиционната култура преминава в геополитическата хоризонтала на разделението “свое”-“чуждо” в контекста на новата българска литература, описвайки по този начин сложна елипса от символически трансформации във въобразяването на българина в Новия свят.

          Дисертацията проследява българската “литературна колонизация на Америка” (В. Начева) от пътеписната белетристика през 30-те години на ХХ в. в творчеството на Б. Шивачев, Зл. Чолакова, Св. Минков, М. Вълев и други писатели от онова време до самия край на двадесетото столетие в произведения на Н. Хайтов, Ив. Радоев, Б. Божилов, Ст. Стоянова и много други автори от периода преди и след падането на Желязната завеса. Тук изследването се спира на знаменателния конфликт между заменимите Отечества и неизменната Родина, разрешаването на който предлага специфичната авторска представа за българския човек в чужбина. При това дисертацията констатира интересния факт, че цалостният литературен проект за Америка като че ли преобръща изначалната далчевска представа за никъде-не-пътуващия-стопанин, робуващ на “големия литературен мит за спасяващото заминаване” (В. Стефанов) на българина в чужбина. Новата българска литература след стихотворната “Повест” на А. Далчев от 1925 г. явява образа на българския трудов емигрант като реално заминал за Америка, но фантазно присъстващ у дома си “стопанин”, погълнат от синия океан на меланхолията. Това вече не е човекът на бляна по “другаде”, а човекът на омиротворената тъга по “своето”. Дисертационният труд дефинира американския проект на Чужбината в новата българска литература като типично европейска, хуманистична и моралистична критика на представата за Новия свят като “обетована земя” на трудовата емиграция.

          На последно място в тази част, базирайки се на тезата на Ж. Бодрияр за радикалната, “ексцентрична модерност” на Америка спрямо умерената, “консервативна” модерност на Стара Европа, дисертацията прокарва цивилизационен диагонал между технологичния и модерен Северо-Запад и архетипичния и традиционен Юго-Изток, огледани в произведения на българските писатели от ХХ в. Според това културологично разчертаване на географската карта българската Чужбина от новата ни литература престава да се мисли в завещаните граници на бившата Османска империя и да се определя от мащаба на българския анклав на Балканите, а започва да се въобразява според геополитическите и културно-историческите характеристики на т.нар. “атлантически” сектор и съответстващия му в противоположност “източен” блок. От своя страна, светът на Северна Америка се очертава като обект на същинската емиграция, на политическите невъзвращенци, който става “котел за претопяване” (melting pot) на културния “йероглиф на предците” (ако отново перифразираме Бодрияр), докато светът на Южна Америка се обособява като хоризонт на скитащата емиграция, на несбъдналата се модерност, причиняваща бумеранговия ефект на завръщащата се европейска култура. Така нашата художествена литература наред с инцидентните появи на българина в САЩ (“До Чикаго и назад” от А. Константинов, “Америка. Скици” на Зл. Чолакова, разказите на Св. Минков, стихотворенията на Б. Божилов и прочие) представя като доминиращ образа на българина в Другата Америка по израза на Б. Шивачев и Св. Минков. Той отива на гурбет в Латинска Америка, за да се завърне припечелил обратно в родното си село или пък заминава на туристическо турне из американския Юг, за да се прибере разнежен обратно в подмолите на балканския Юг (“Писма от Южна Америка” на Б. Шивачев, “Другата Америка” от Св. Минков, разказите на М. Вълев, “Перуански записки” на Н. Хайтов, “Светът е малък” от Ив. Радоев и т.н.). Виктимизираната представа за българския гурбетчия в Америка от новата българска литература дефинира амбивалентния му статус като “свой” и “чужд”, доколкото той се явява едновременно “предател” спрямо традиционната патриархална норма и “герой” спрямо модерната индивидуалистична система от ценности. В края на краищата това е трансгресивен образ на разочарованието от една мечта, чието място завинаги остава на границата между световете.

          Така проведеното изследване над митологичното, фолклорното и литературното равнище в трансформационното развитие на образа на българския гурбетчия в Америка явява финалния опит в рамките на този дисертационен труд да се изпита генеративната мощ на традиционните образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература.

◊ ◊ ◊

          Дисертацията закономерно привършва със заключение, което обобщава главните изводи от предложените теоретични и приложни части на труда. Най-напред тук се типологизира интердисциплинарният подход на дисертационното изложение, включващо произведения на художествената словесност отвъд съвременния литературен канон и културни феномени отвъд установения в момента дисциплинарен корпус на филологизма, което дава основание – според дисертацията – да се говори за “генеалогията като антропологическа възможност на литературознанието”. Сетне в заключителната част на дисертацията предложеният генеалогически проект на българската литературна история се определя методологически като приемлив компромис между обективистичния идеал на историографията и херменевтичния утопизъм на теологията в стремежа му да се изследва плуралистичната памет на символа в литературното поле. На следващо място заключението изтъква ръководещия “повествователен” принцип на генеалогическия наратив върху трансформативната еволюция на словесните образи като замяна на хронологията от тематологията с презупцията, че сравнимостта на текстовете в генеалогичното проучване “не е изначално дадена, тя е създадена” (ако си позволим на това място цитат от А. Кьосев из “Два начина за писане на литературна история” от 1993 г.). Този (ре)конструкторски патос на генеалогическото изследване предполага селективен подход към традицията и свободен избор на тематичния профил, които стават белег и на настоящата работа. Не на последно масто от съдържателна гл.т. заключението припомня познавателния интерес на дисертацията към онези традиционни образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература, които подриват обичайния дихотомизъм на традиционната култура и точно поради това се превръщат в инструменти на културна приемственост и дискурсивна пропускливост. Междутекстовата археология като похват на литературната генеалогия обединява рутинните историографски и херменевтични процедури в интерпретацията на художествените текстове с главната цел да проследи идеологическия развой в символната трансформация на традиционните образи от патриархалната нормативност на традиционната култура към персоналистичните ценности на модерната култура.

          Имплицитно дисертационният текст проявява съзнанието за концептуалната и методологическата си ограниченост, която съпътства всеки познавателен подстъп към действителността, дори когато тази действителност е имагинерна.

­

Справка за научните приноси на дисертационния труд:

1. Дисертацията се занимава с един от най-популярните въпроси в съвременната хуманитаристика на глобализиращия се свят – въпросът за “своето” и “чуждото”. Тя отвръща на тази провокация с “провокативността” на собствения си отговор да открива медиативни, трансгресивни, амбивалентни образи на “своето-и-чуждото” в принципно дихотомичната среда на традиционната българска култура.

2. Дисертацията избира за обект традиционни образи на “своето-като-чуждо” и на “чуждото-като-свое” в новата българска литература. Това дава възможност определени образи (на мъртвия брат, Боян Мага, жената воеводка и гурбетчията) да бъдат видени като културен и дискурсивен посредник между традиционната култура и модерната литература, което предоставя ново знание в популярната представа за тях.

3. Дисертацията предлага нов подход в изучаването на традиционните образи на “своето” и “чуждото” в новата българска литература, който обновява методите на познатата литературна история. Представителен в това отношение е възгледът за трансформативна история на литературата, която заменя хронологичния принцип на историографията с тематологичния принцип на генеалогията в общото движение от позитивизъм към херменевтизъм. Във връзка с това дисертацията предлага неколкократен опит за изграждане на частни литературни генеалогии през призмата на “своечуждите” образи.

4. Дисертацията прилага на практика собствения си генеалогически проект за история на българската литература, който се състои в изучаване символните трансформации на традиционните образи в нов литературен контекст. Това предполага интердисциплинарна дифузия на подхода и разтваряне на филологическите методи в общокултурологичен аспект. Усилията в тази насока може би придават в най-голяма степен експериментален характер на дисертационния труд.

5. Дисертацията изучава транскултуралното и интертекстуалното “странстване” на словесни образи, като проследява тяхната историческа еволюция и символна трансформация. Това дава възможност на труда да наблюдава идеологическия развой на архетипната символика в новата българска литература като част от общата тенденция към депатриархализиране и десакрализиране на културното наследство.

­

Списък на публикациите по темата на дисертацията:

1. Суеверията. // Разковниче, 1998, № 3, 6-7.

2. Метафори и метаморфози на идентичността (Мотивът за оживелия мъртвец в българския фолклор и литература). // Език. Литература. Идентичност. С., 1999, 125-152.

3. Боян Магьосника – медийният му образ между историята и литературата. // Краят на хилядолетието: носталгии, раздели и надежди. С.,, 2000, 268-284.

4. Отечества любезни… (Етюд върху един поетически диалог между Елин Пелин и Иван Вазов). // Език и литература, 2000, № 1, 107-115; Началата на литературата. С. (под печат).

5. Националната участ. // Разковниче, 2000, № 5, 5-7.

6. Rhapsody in Blue: Българският литературен проект на Америка. // Литературна мисъл, 2000, № 1, 113-120; Да мислим Другото – образи, стереотипи, кризи (ХVІІІ-ХХ в.). С., 2001, 76-86.

7. Херменевтика на националното. // Коментар. Интерпретация. Възможности за четене. С., 2001, 186-209.

8. Вампирът в криво огледало: зомби. // Българска етнология, 2002, № 1, 100-113; Между ангели и демони. С. (под печат); LiterNet, 2002, № 8.

9. Хуманитарният интелект на “своя” и “чужда” земя (бележки върху Цветан Тодоров). // Демократически преглед, 2002, № 50; Свое-чуждо време, пространство и ритъм. Лвив: УИ “Ив. Франко”, Украйна (под печат); LiterNet, 2002, № 9.

­

Забел. № 1: Настоящият текст е автореферат на дисертационен труд „Традиционни образи на „своето“ и „чуждото“ в новата българска литература (Трансформационни аспекти)“ за присъждане на образователната и научна степен „доктор“. Дисертационният труд е обсъден и предложен за защита от катедра „Българска литература“, факултет „Славянски филологии“ в СУ „Св. Климент Охридски“, на 28.01.2003 г. Защитен пред Специализирания научен съвет по литературознание при ВАК на 18.06.2003 г. Рецензенти: проф. дфн Милена Кирова, доц. д-р Цветан Ракьовски.

Забел. № 2: Текстът е публикуван в е-сп. „LiterNet„, 03.08.2003 г.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s