Семиотика на кафето

Юлия Йорданова

­

http://www.google.bg/imgres?q=%D0%BA%D0%B0%D1%84%D0%B5%D0%BD%D0%B5+%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0&um=1&hl=bg&biw=1024&bih=537&tbm=isch&tbnid=taVVkGI-Zg3lBM:&imgrefurl=http://liternet.bg/publish22/g_doncheva/kafene.htm&docid=cOLK1Ii2GkEpwM&imgurl=http://liternet.bg/publish22/g_doncheva/kafene.jpg&w=237&h=218&ei=P4RXT6OaF8aRswb97_mzDA&zoom=1&iact=rc&dur=240&sig=103221449768516778182&page=1&tbnh=163&tbnw=189&start=0&ndsp=10&ved=1t:429,r:3,s:0&tx=118&ty=125

­

          Може да се каже, че кафето е един от символите на Модерността, защото то съпътства основните промени в следренесансовата култура на Западна Европа. Усвояването на кафето става благодарение на великите географски открития и на интензивните пътешествия на западни аристократи в екзотичните колонии на имперските метрополии. Практикуването на културата, свързана с консумацията на кафе, много скоро след това навлиза в обичайните порядки на “цивилизования свят”, като се превръща в неизменна част от “умението за лицедейство в публична среда” (Георг Краев) – отначало в рамките на дворцовия живот и на аристократическите салони през ХVІ-ХVІІ в., а после и в условията на масовата градска среда, където през ХVІІІ-ХІХ в. се отварят първите “народни” кафенета.

          Пътят на кафето е дълъг и интересен, сложен и противоречив, защото от ориенталските помещения за опиати през артистическите салони до глобалните интернет клубове кафето бива постоянен атрибут на публичния живот и служи като най-прост “претекст за социално общуване” (Рая Заимова), независимо от неговия характер – религиозен, политически или художествен, маскулинен или еманципаторски. Доколкото всекидневната употреба на кафе в неофициална, но обществена (т.е. извън сферата на дома) обстановка изпълнява ролята на цивилизационен маркер, дотолкова изучаването на културата на кафенето като съставна част от културата на кафето като цяло се превръща в специален интерес на науките за човека. Пиенето на кафе не толкова заради физиологичния ефект на “черната напитка” върху състоянието на индивида, колкото заради комуникативния смисъл на консумацията на кофеина като ритуал и “социален акт” между хората представлява уникален обект за културологично осмисляне, свързан с проследяване историята на новоевропейската култура. А поради екзистенциалната вписаност на кафепиенето тук-и-сега в протичането на собствения ни живот, тази тема провокира любопитството на всички, които имат самосъзнание на – пряко или косвено – моделирани от западната култура хора.

          Ето защо съвсем закономерно сякаш през последните години в България се разрази истински бум в интереса към кафекултурата. Успоредно с присъединяването ни към Европейския съюз и към културните традиции на либералния свят се породи необходимостта ясно да артикулираме знанието за себе си като – макар и особени (или “обособени”), балкански – представители на европейската цивилизация. Според Богдан Богданов, големият проблем при разбирането на съвременната балканска култура е да се разчете в нейната европейска форма действието на местните традиции (№ 7). В този смисъл преплитането на регионални белези и универсални качества на цивилизованост много ясно можем да открием в семиозиса на кафепиенето като вид културна практика и в значимостта на кафенето като специализиран социален институт. Точно това пречупване на макрокултурата в локуса на етничното пространство, това прозиране на европейското във фокуса на балканското явление проследяват поредица научни и литературни събития, състояли се у нас през последните няколко години. В началото е конференцията “Homo balcanicus – знаковост и културна идентичност”, организирана през 2002 г. от Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания към Нов български университет, чийто продукт се явява сборникът с доклади “Кафенето като дискурс” (2005 г.). След това идва колоквиумът “Кафене Европа”, иницииран през 2005 г. от секция “Културна история на балканските народи” при Института по балканистика към Българска академия на науките, резултат от който е едноименният научен сборник (2007 г.). Между тях застава оригиналното художествено произведение на литературния критик и поет Пламен Дойнов под заглавие “Кафепоеми” (2003 г.), което много прозорливо, паралелно на изучаваните култури на кафенето и кафето, моделира т.нар. от автора “поетика на кафето” в българското словесно пространство. По този начин въображаемият атлас на кафекултурата, апликиран върху югоизточния ъгъл на европейската географска карта, получава колкото реални (в смисъл на обективни), толкова и художествени (литературно-имагинерни) очертания. Прочитайки тези три книги, днес определено можем да заявим, че вече познаваме пътя на кафето, транзитиращ през Балканите от Изток на Запад и описващ бумеранговата траектория на феномена кафене – от ориенталския му първообраз “алатурка” и вторичния му прототип “алафранга” до венецианско-парижко-виенско-софийските му преобразувания в социокултурното поле на Европа и накрая до художествените му проекции в част от балканските литератури.

          От културно-антропологична гледна точка културата на кафето (и кафенето) се родее с културата на виното (и кръчмата), навлизайки в семиотичния комплекс на т.нар. “конструктивно пиене” (Мери Дъглас), разбирано като акт на социален обмен и културна комуникация, за разлика от другото – деструктивно, семиотически нулево, лишено от всякакъв културен смисъл и социално предназначение консумиране на кофеин и алкохол, пиене заради самото “наливане”. Въпросната “етнография на кафето [и алкохола]” (Панайотис Панопулос) задава широката методологическа база за възможни културологични изследвания на този сложен и двойствен феномен, който по своеобразен начин метонимизира културната история на нова Европа.­

          В този план авторите в двата научни сборника предлагат интересни версии за генеалогията на кафенето и за неговите типологически разновидности както на Балканите, така и в Централна и Западна Европа. Според Йорданка Бибина, културата на кафенето се корени в религиозните практики на суфизма и следователно – добавяме ние – е свързана с разнообразния инструментариум за постигане на мистичните “техники на екстаз” (Мирча Елиаде), а след това се налага като траен топос в духовния свят на Европа посредством ориенталския дискурс на западните пътешественици (№ 3: 7-17). Владимир Игнатов отива още по-далеч в тази посока, като посочва, че ориенталското кафене, за разлика от европейското, отказва да бъде място за показ и общуване, а остава да е преди всичко избрана територия за колективно съзерцание и мълчание. Поради това, казва авторът, “днешното кафене не е кафене” (№ 7). В някакъв смисъл съвременното кафене не е (добре) “възпитано” кафене, тъй като европейският приемник на източния архетип не споделя първичната култура на социално поведение в него и не проявява автентичното медитативно отношение на човека към тази ароматна димяща течност “с цвят на сажди” (по думите на английския пътешественик Х. Блаунт). Все в същата парадигма разглежда кафенето и Мирослав Дачев, който го категоризира като своеобразна алтернатива на дома. В него той вижда публична екстериоризация на “кондензирана съкровеност” (Гастон Башлар), която го поставя на границата между Domus-а (Николай Колев) и Agora-та (Антоанета Дончева) (№ 7), между храма и форума. Интерпретирайки кафенето най-общо като част от предмодерната публичност на Османската империя, Йорданка Бибина все пак допълва турския модел на кафенето с две по-късни негови разновидности – кафенетата-семаи за гласно четене на диванска поезия и кафенетата-къраатхане за необезпокояван прочит на вестници и списания (№ 3: 7-17). Ако сами продължим насоката на анализ, лесно бихме разпознали в тези два ориенталски модуса на кафенето бъдещите им европейски аналози – литературното кафене (като тип артистичен салон, в който се чете предимно поезия) и политическото кафене (като тип партиен клуб, в който се третират политически въпроси основно на “журналистически” принцип).

          Историческото придвижване на кафенето като социален институт от сферата на сакралната публичност към зоната на светската комуникация всъщност бележи прехода от традиционната към модерната епоха, при който настъпва постепенна специализация на културните практики. Оттук нататък ще се обособят различни типове на тази странна, “поевропейчена” институция – първо, типът на аристократическите салони, упражняващи публичен живот в частното пространство на особата; и второ, типът на буржоазните кафенета, налагащи популистката етика на либерализма, превръщаща ги в места (само едно сред останалите) за естетически или политически дебат в гражданското общество (№ 9: 80-87). В контекста на прогресивно разрояващите се разновидности на тази публична институция, постепенно, към ХІХ в. ще се появят различни варианти на политически и литературни кафенета, които ще започнат активно да работят като специфичен, неформален вид “политическа борса”(Теодор Квисторп) (№ 9: 80-87) за търгуване на конкурентни идеологии (извън парламента) или пък като алтернативен вид “литературна борса” (Владимир Василев) (№ 8: 157-165) за налагане доминацията на някой от художествените стилове в конкурентното поле на модернистичните естетики (извън “законодателния” терен на редакциите и издателските къщи). Това е естественият ход на нещата, доколкото традиционната мъжка публичност все повече се раздробява и така поражда все по-малки общности, подслонявани в кафенетата, спрямо други, все по-диференциращи ги признаци – различна политическа партия, фракция и т.н.; нова, сдружена по извънестетически (личностен, идеологически и пр.) критерии художествена школа.

          В този аспект интересна класификация на един от видовете артистично кафене предлага Пламен Дойнов в статията си “Кафене, меню, литература”, където определя литературното кафене като “място за правене на литература” (т.е. “работилница за текстове”, в която се създават предимно фикционални произведения), а писателското кафене дефинира като “място за събиране на писатели” (в което обикновено се произвеждат събития и се разказват спомени (за тях) – например “съюзното кафене” на писателите на ул. “Ангел Кънчев” № 5 в София от времето на социализма). Имайки предвид българския случай, Дойнов заключава, че “няма как да компенсираме онтологичната липса на литература в кафенето и [на] фикционална литература за кафенето“, т.е. институционалната липса на литературни кафенета у нас, за сметка на изобилието от писателски кафенета в България, “Защото – допълва той – литературната антропология [изучаваща само втората разновидност?] не може да замести празното място, където би трябвало да бъдат своевременните литературни текстове” (№ 5: 168). Съществен пункт в неговите разсъждения, според мен, е и схващането му за особената литературна инициация, осъществявана в писателските кафенета, които – по неговите думи – “силно проблематизират йерархиите в литературата”. Според автора обаче, “Кафенето хоризонтализира отношенията, изравнява и сближава социални и стилистически, политически и поетически различия” (№ 5: 168), като по този начин сформира на практика търсеното единство на българската литература. Продължавайки тези разсъждения, можем смело да заявим, че точно това “хоризонтализиране” на писателските отношения, което е характерно за кафенето и което създава утопичната цялост на една (национална) литература, категорично не важи като социален стереотип за литературния салон, който според елитарната си природа и аристократическия си произход по-скоро “йерархизира” отношенията, разединява и отдалечава писателстващите творци по някакъв “кастов” (вкл. класов) признак. Ясно е, че на мястото на някогашните аристократически титли и духовни санове днес стоят съвременните академични степени и звания, икономически привилегии, държавнически отличия, административни длъжности, политически членства, професионални среди, приятелски кръгове, дори криминогенни групировки и други социално разслояващи маркери на изкушените “естети”. Съпоставяйки моделите кафене vs. салон в настоящия български контекст, трябва да отбележим, че пазарната стратегия на книжарници “Хеликон” например да презентира модела на литературното кафене, а не на литературния салон, според мен, е типологически верен избор, доколкото той цели масово, хоризонтализиращо, целокупно, общонародно, изчерпващо, “касово” участие на клиентите в разпродажбата на литературния продукт. От друга страна, моделът на литературния салон в съвременни условия у нас повече подхожда, според мен, на инициативи с професионално-специализиращ и поради това “елитаризиращ” характер, какъвто е случаят например с литературния салон “Литература на прага” (в две издания досега – “Нобелирани и други: литература на прага” и “Буквално: литература на прага”) с модератор Димитър Камбуров, преподавател по теория на литературата в СУ “Св. Климент Охридски”. Очевидно, в този и подобните му литературни салони не може да има безпринципна “всеядност” и тотална пропускливост на всякакви естетстващи литератори. Явно, в този и сродните на него формати на литературно сдружаване не може да се очаква масово участие и безразборно писателско “побратимяване” на литературни дейци от разни социални, експертни и пр. групи. В сравнение с демократичната концепция на литературното кафене, аристократичната същност на литературния салон по презумпция изисква възпроизвеждане на онзи стар, исторически изживян опит на автоелитаризъм, който днес единствено би ни предоставил гаранция за съхраняването на дадена естетическа “марка” или на отделни артистически почерци. Ето защо ми се струва, че и Кафенето, и Салонът по отношение на българския литературен живот днес имат равни шансове за съществуване, доколкото единият модел “пласира”, а другият “консервира” литературния продукт в динамичното единство на живото литературно производство-и-потребление.

          Следващо, особено важно наблюдение от културно-антропологична и литературно-семиологична гледна точка, според мен, е направената от Николай Аретов типологична съпоставка между изображенията на кафенето и кръчмата в представителни текстове на българската фикционална литература от ХІХ в. Тук авторът развива идеята, че според най-популярните текстове на българския литературен канон, “кафенето е нещо негероично, дори женствено” (№ 1: 63), място за пасивно политиканстване на (импотентирали) “чичовци”, докато кръчмата, заедно с нейния субститут механата, обратно – е хъшовско, мъжко, героично пространство, място на екстатично политиканстване, където нещата стават, където се пали фитилът. От това следва да разбираме, че кафенето в литературата, т.е. фикцийното литературно кафене не е част от високата поетика и от героическата патетика на националния ни литературен канон. Именно кръчмата (механата) – българската “литературна” кръчма! – е онзи иконичен образ от търсената за времето си “поетика на мъжеството” (Майкъл Херцфелд), който визира културните проявления на маскулинността. От друга страна, според Аретов, “литературните изображения на кръчмите, кафенетата и салоните в българската литература, а и в реалността” (№ 1: 64) сочат, че литературните салони у нас гощават преди всичко с чай, а не с кафе! Разбира се, това явление на културния ни бит е доста късна мода – поне от края на ХІХ в., когато започват да се организират първите периодични частни сбирки в малки по обем, но отбрани по качество (елитност) градски общности; мода, която навлиза в нашенския живот от Европа чрез посредничеството на Русия. Тъй или иначе, културата на кафенето в български условия, независимо от сродните функции на кръчмата (като “винарна”) и на салона (като “чайна”), дълго време остава да бъде бастион на маскулинността, на традиционната патриархална, ретроориенталска навичност на културно поведение. Българското, а навярно и всяко друго балканско, кафене като социален конструкт задълго остава да бъде изключително мъжки топос на традиционно всекидневие, където открай време мъжът излиза от дома, за да консумира своята свобода – четейки преса, играейки карти (табла, шах…), творейки литература (№ 10: 66-71), и в последна сметка, пиейки кафе.

          Красноречива илюстрация на този “безвкусен” патриархален сюжет из фикционалните текстове на българската литература намираме в прозаичната пародия на Белия Дявол (псевдоним на Николай Тодоров Георгиев-Фол) от 1923 г. под заглавие “Вечеря на един читател в сладкарница “Цар Освободител” – посочена в статията на Катя Кузмова-Зографова (№ 8: 157-165). Описаният от този отдавна забравен български белетрист кафесюжет за “ядливите имена” в репертоара (“менюто”) на българската литература идва да покаже преждевременната криза на институцията “литературно кафене” у нас, когато литературната продукция се самоизяжда още в зародиш, а пишещите творци се избиват в беззъба “чичовска” свада:

          – Ако обичате, нещо по-неподправено, например една българска халва, грис.

          Читателят веднага се досеща:

          – Кой, Елин Пелин ли ще ми препоръчаш?

          Коста:

          – Не, той не се продава тука. Ето оня там, до вратата – Георги Райчев.

          Читателят:

          – Дай да го хрусна.

(Белия Дявол, 1923 г.)

          Метафората на литературоядите е позната, стара игра, която на фикцийно ниво тук представя типологическата изравненост на българското литературно кафене с политическия му дубльор. Уви, в нашенски условия между тях няма особена разлика! Посетителите в писателското кафене не творят, не “правят” литература, а политиканстват и се самоизяждат в партийни дрязги и естетически размирици. Няма я литературната “работилница”, за която говори Дойнов, има го само писателският клуб, твърде наподобяващ пункт за бистрене на политика. По всичко личи, че писателското и политическото кафене, “произведени в България”, се радват на еднакъв социален статут и са с идентичен литературен знак.

          И все пак! Кафепоемите на поета с литературно-критическо мислене и с “литературоведска” мотивация за творчество (Пл. Дойнов) като че ли са някакъв опит за опровержение на тази удвоена културна реалия. Какво е литературното кафене? Едно “изящно всекидневие”. Немъжко, негрубо, неполитично всекидневие. Какво е литературното кафене? Един свят на “непознати родини”. “Аристократично лек”, “възвишено вкусен”, непатетичен свят. В поетическия си сборник авторът чертае медитативните селения на една европейска фантазност, като изгражда сложен комплекс от ориенталско-западни символи. В “Кафепоеми” ние четем странна импресионистична арабеска, плетеница от мотиви, които рисуват фикционалното кафене като идеално място за бленуваната още през романтизма “световна литература”. Ето част от тези стихове, които са на български език, но които сякаш говорят универсалния и в същото време непреводим език на Поезията:

                                  Кафе, поръсено обилно със ванилия,
                                  ухание от вътрешни следобедни дворове,
                                  и френско бренди, сгряващо настъпващия мрак,
                                  отмала пред златистата идилия,
                                  сметани – низ от покриви, покрити с топъл сняг.

          Този автор като че ли сам бърза да компенсира у нас “онтологичната липса на фикционална литература за кафенето” и да запълни “празното място, където би трябвало да бъдат своевременните литературни текстове”. Този разумен жест на поета казва много – и със сигурност това, че българското литературно кафене все пак съществува.

­

Библиография:

1. Аретов, Николай. Кафенета, кръчми, салони и ханове в българската литература от втората половина на ХІХ век. // Кафене Европа. С., 2007.

2. Белия Дявол [псевд. на Николай Тодоров Георгиев-Фол]. Вечеря на един читател в сладкарница “Цар Освободител”. // Маскарад, 1923, № 24.

3. Бибина, Йорданка. Кафето и кафенето в турската култура. // Кафене Европа. С., 2007.

4. Дойнов, Пламен. Кафепоеми. С., 2003.

5. Дойнов, Пламен. Кафене, меню, литература. // Кафене Европа. С., 2007.

6. Заимова, Рая (съст.). Кафене Европа. С., 2007.

7. Краев, Георг (съст.). Кафенето като дискурс. С., 2005.

8. Кузмова-Зографова, Катя. От иманярските легенди до морната утопия виенско кафене. // Кафене Европа. С., 2007.

9. Парушева, Добринка. Политическата култура на кафето. // Кафене Европа. С., 2007.

10. Христакуди, Фотини. Атинските кафенета и салони от края на ХІХ век. Салонът на Паламас. // Кафене Европа. С., 2007.

­

Забел.: Текстът е публикуван в е-сп. „LiterNet„, 09.03.2008, № 3.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s