Изгубените: Бесарабските българи през погледа на сп. „Нация и политика“ от 30-те години на ХХ век

Медиакритика

Юлия Йорданова-Панчева

 

Ний идем с вяра съкровена
България да претворим…

Из „Ний идем“ – стихотворение на Теодор Траянов
(сп. „Нация и политика“, 1937, № 6, 137 – вместо Уводна статия)

­

http://www.google.bg/imgres?q=%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD+%D0%BA%D0%BB%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2&um=1&hl=bg&rlz=1R2SKPT_enBG413&biw=1280&bih=792&tbm=isch&tbnid=xqlb69bYeAUynM:&imgrefurl=http://nacionalensvetogled.wordpress.com/page/2/&docid=5UNRJuT9wkOT2M&imgurl=http://nacionalensvetogled.files.wordpress.com/2010/01/naciqipolitika.png&w=327&h=415&ei=9ih0T-ynB4aB4ASW47SlDg&zoom=1&iact=hc&vpx=757&vpy=128&dur=3234&hovh=253&hovw=199&tx=129&ty=160&sig=113188061994363116028&page=1&tbnh=155&tbnw=118&start=0&ndsp=25&ved=1t:429,r:4,s:0

­

         Изходният пункт на моите разсъждения няма да бъдат общи характеристики на бесарабските българи – техният бит, история на преселванията, фолклорно наследство, наложени влияния от приемните държави, модернизация на културните традиции в днешно време, политически фактори за поддържане (или изгубване) на националното самосъзнание у тази специфична българска общност, намираща се далеч на север извън пределите на държавата-майка. За това нека да говорят други специалисти – историци, етнолози, фолклористи, политолози, слависти-контактолози и пр. Моят интерес към тази етнографска група има различен произход и тръгва от гледната точка на списание „Нация и политика“, издавано главно през 30-те години на ХХ век в София. Като независимо периодично издание по обществени и политически въпроси, редактирано от млади интелектуалци на абсолютно доброволен и некомерсиален принцип, това печатно издание се оказва интересен фокус, през който може да се схване духът на епохата у нас и да се регистрират основни тенденции в развитието на българското обществено мнение от онзи период, включително по въпроса за българите, живеещи извън държавните граници на България.

          Преди всичко нека отбележа, че медията има средна продължителност на живот в сравнение с подобни издания в бранша. По данни на запазения в момента архив от списанието в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ то просъществува първоначално около седем години – от създаването си през 1935 г. до към 1942 г. След доста време то отново възкръсва, макар и за кратко, през 90-те г. на ХХ в., издавано при съвършено други условия в постсоциалистическа България от симпатизанти-следовници на някогашните младежки националистични организации. Създател и пръв главен редактор на списанието е Стефан Клечков – завършил финанси в Софийския университет, доктор по международно право със защитена дисертация в Италия, впоследствие като полковник-легионер станал пръв ръководител на царската младежка организация „Бранник“, просъществувала до 9.ІХ.1944 г. Убит е през февруари 1945 г. по особено жесток начин от гръцки комунисти в гр. Драма – първо са му извадени очите, след това е заровен жив до шията и накрая така разстрелян (№ 5). Останал без гроб и паметна плоча до днес… След като през 1938 г. д-р Клечков се отдава на активна политическа служба в името на царство България, той прехвърля издаването на сп. „Нация и политика“ в ръцете на приятеля си и сподвижника от младежката организация „Млада България“ д-р Никола Минков, също убит през феруари 1945 г., но този път по официално разпореждане на т.нар. Народен съд (№ 14). На този, втори етап от списването на „Нация и политика“ колегата Минков става директор на изданието, а приемник на главния редактор е Христо Иванов Динчев, който умело продължава идейната линия и академичната стилистика, зададена от основателя му. След около петдесет години – периода на комунистическото монопартийно управление на страната – медията e възобновена за бърз и еуфоричен живот в гр. Горна Оряховица от редактора Константин Цанев, подновил преди това за кратко време и издаването на вестник „Прелом“ – някогашен орган на Съюза на младежките национални легиони (№ 32). Въпреки силните идеологични носталгии и пиетета си към първообраза на списанието, третият редактор не успява да го издигне на същото ниво, да намери сходен екип от сътрудници, които да отстояват единна програма и да имат равностойно авторско присъствие. Покойният днес Константин Цанев, виден легионер преди Девети септември и автор на множество разкази, новели и стихотворения след Десети ноември, не съумява да възстанови авторитета на списанието и да достигне високия тираж, който то е имало на времето – през 30-те г. на ХХ в. „Нация и политика“ се издава в 2000 екземпляра, успешно пласирани чрез най-непопулярната търговска мярка на предплатения абонамент.

­

 http://www.google.bg/imgres?q=%D0%B4-%D1%80+%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0+%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2&um=1&hl=bg&rlz=1R2SKPT_enBG413&biw=1280&bih=792&tbm=isch&tbnid=s-VxwYrWWe8QHM:&imgrefurl=http://novinar.bg/news/67-leta-sled-ehoto-na-67-razstrela_MzgyMzsxMg%3D%3D.html&docid=k9SbUrI_GAmjsM&imgurl=http://novinar.bg/data/2012-02-01/20120131_0007.jpg&w=800&h=1026&ei=Ui90T_PtIYPV4QSJorHxDQ&zoom=1&iact=hc&vpx=320&vpy=115&dur=2281&hovh=254&hovw=198&tx=124&ty=117&sig=113188061994363116028&page=1&tbnh=129&tbnw=101&start=0&ndsp=27&ved=1t:429,r:1,s:0

Д-р Никола Минков

­

          Както споменах в началото, сп. „Нация и политика“, издавано в София през първата половина на ХХ в., е напълно независимо и некомерсиално издание за актуалните процеси в политиката и гражданското общество, което третира наболелите проблеми на нацията и държавното управление в България и по света от онази епоха. Въпреки принадлежността на някои от сътрудниците му към една или друга обществена организация – защото през онзи период, при управлението на служебното правителство на Георги Кьосеиванов, политическите партии в България биват забранени – авторите на „Нация и политика“ радушно се обединяват около „едно идейно и обективно политико-обществено списание“ (№ 10), което – подчертавам – „не е ангажирано абсолютно в никакво отношение с никое държавно учреждение и правителствена политика“ (№ 16: 64). В този смисъл списанието е независимо от опеката на държавата и проповядва самостоятелна политическа визия за съдбините на отечеството и на всички сънародници извън него. От друга страна, то е изцяло некомерсиално издание, което не се издържа от никакви спонсори (дарители) или рекламодатели (търговци) – следователно е икономически независимо от частните интереси на разни обществени групи и съсловия и има пълната свобода да изразява собствено мнение по граждански и стопански въпроси от национален или международен порядък. „Не забравяйте, че сп. „Нация и политика“ – се казва на титулната страница на изданието – не търси и не приема помощи и подаяния. Нашият принцип е: На никого списанието без пари, от никого пари освен абонамента. Това е единственото средство да бъдем независими“ (№ 24: тит. стр.). Този пример е проява на завидна воля и на рядък успех в отстояване свободата на словото в историята на българската журналистика. В специалната празнична брошура на списанието по повод неговата първа годишнина редакцията изрично заявява, че „Никой от сътрудниците и уредниците му не получава възнаграждение за труда си!“ (№ 10: 25), за да може то, сп. „Нация и политика“, да бъде „свободна трибуна на честна и обективна мисъл на млади хора […] за разискване по различни политически и обществени въпроси“ (№ 15: 1). От дистанция на времето можем да се съгласим, че сп. „Нация и политика“ действително е пример за принципна и независима, професионална и коректна публицистика, разискваща проблемите на държавността и идентитета на българската нация.

          Любопитна при това положение е журналистическата концепция на изданието, структурирана в тематични отдели, жанрови рубрики, графичен дизайн, програмни и проблемни статии, сектор за оперативна журналистика, подбор на автори, целева аудитория, периодичност, начин на разпространение и пр. Тук няма да се спирам на всеки отделен профил от дейността на медията, защото не тя сама по себе си е предмет на настоящото наблюдение. Интерес в случая представлява начинът, по който тя разкрива живота на бесарабските българи, и по-конкретно начинът, по който тя интерпретира приноса им в изграждането на българската държава и в развитието на националната ни култура. Прави впечатление, че за разлика от обичайното гледище тук перспективата е обърната, и от значение за първите редактори на списанието е центростремителното движение на българските бежанци обратно към родината, тяхното тежнение към държавата-майка и компенсаторното им вграждане в темелите на нейното бъдеще. Количествено погледнато, материалите, посветени на бесарабските българи през първото течение на изданието, наброяват средно по един текст на годишнина, което в контекста на цялото списание обособява проблематика от средна величина. Постоянни и представителни теми в сп. „Нация и политика“ са изобщо състоянието на българските общности извън граница, политическите взаимоотношения между великите сили, неблагоприятната алтернатива между фашизма и национал-социализма на хитлеристка Германия и болшевизма и военния комунизъм на Съветска Русия, движението към етатизация в много сектори от стопанския живот на България, велики личности от световната история и знаменити българи от нашето минало като възможни образци за подражание, континентална и колониална политика, въздухоплаване и селско стопанство, физическо здраве и „полово възпитание“ и т.н. Но преди всичко се очертава проблемът за основите на държавността и белезите на националността, който дава и наименованието на това списание. „Нация и политика“ подчинява тази своя свръхтема на водещата си идея за довършване заветите на Възраждането и за окончателно обединяване на целокупна България чрез изравняване на държавните и етническите й граници на Балканския полуостров. В тази парадигма попада и третирането на въпроса за бесарабските българи като част от големия политически въпрос за единението и утвърждаването на българската нация чрез решаващата роля на държавата.

          Ключов момент от разбирането на журналистическата концепция на сп. „Нация и политика“ е идеологическата природа на неговия национализъм. Великобългарски шовинизъм, дясна, реакционна политика, враждебна на съседните народи? Или възрожденски благороден патриотизъм, идейно-центристка и градивна политика, противопоставени на крайните уклони в управлението и особено на левите, революционни движения в обществото? Редакторите тук са категорични, че това списание се обявява „Против комунизма и против реакцията“ (№ 15: корица) [1], като става „знамето на новия дух, на народническия национализъм“ (№ 23: тит. стр.). Него го ръководи единствено „Вярата на народническия национализъм!“ (№ 20: 86). То открива, че „Благородният синтез на бъдещето е народническият национализъм“ (№ 10: 12) [2] и именно то става негов изразител пред обществото. Сп. „Нация и политика“ на докторите Клечков и Минков се поставя „Против необуздания шовинизъм, който оперира само с желанията и игнорира възможностите“ (№ 10: 17) и против „Псевдонационализма, който по резултатите си е равен на национално предателство“ (№ 10: 17). Истината за тях е в „един нов национализъм – културен и творчески – в който ще разтворят своите сили и жажда за работа новите поколения на българската интелигенция“ (№ 10: 16), както и в един нов, български вариант на народничеството като надеждна програма за икономически просперитет на тази земеделска по природните си дадености страна, каквато е България. Именно тоя синтез между национализъм и народничество, между потенциала на новата българска интелигенция и ресурса на традиционно селския български народ, според издателите на „Нация и политика“, може да генерира възхода на българската нация и благоденствието на българската държава. Почти граничещ с разновидност на патриотичната утопия, този възглед на редакторите търси своя читателски адрес „предимно в низините на народната интелигенция“ (№ 25: тит. стр.), която трябва да разнесе до всички покрайнини на етническото землище и на българската диаспора новите идеи за българския национален интерес. Подобен на този избор е и наборът от автори, които са призвани да проповядват в това месечно списание идейната линия на народническия национализъм: „Млади народни учители, студенти, чиновници, лекари, кооперативни деятели, журналисти, адвокати и пр. – ето кой твори делото на „Нация и политика“ (№ 10: 1) [3]. Казано на съвременен език, политическата ориентация на сп. „Нация и политика“ е умерена, дясно-центристка линия на идейно поведение, тъй като „нашето понятие за нация – казват авторите на изданието – е културно, прогресивно, демократично, а това на фашистката и национал-социалистическата доктрина е реакционно и класово-егоистично“ (№ 13: 41). От всички тези дефиниции, взети от речника на списанието, личи желанието на публицистите да се разграничат от политическото клише на национализма, характерно за епохата, и да изковат един нов, локален модел на „народнически“ национализъм, който да обслужва специфичните интереси на българския народ в границите на отечеството и извън него.

          Такава е идеологическата подплата на това умерено националистично издание от 30-те г. на ХХ в. у нас – сп. „Нация и политика“. Може да се каже, че то е „политически коректно“ спрямо официалната държавна политика на България от онова време, доколкото изповядва стремежите на царството за национално обединение и държавно обезпечаване на българските етнически територии. След официалната прокламация на Обединена България през 1941 г., обявяваща земите на „златна Добруджа, плодна Тракия, мъченическа Македония и злочесто Моравско“ (№ 28: 49) [4] за изконно български и отново наши, списанието приветства „българския народ от Охрид до Черно море и от Дунав до Бяло море, обединен в своите етнически граници“ (№ 28: 49), като веднага „чертае новите задачи: да обединим здраво всички български синове около държавния скиптър; да създадем поминък и благоденствие за цялото население, да изградим на Балкана една действително велика със своята материална и духовна мощ българска държава“ (№ 28: 49). Успоредно с програмата за действие в патримониума, авторите на сп. „Нация и политика“ изтъкват нуждата, касаеща цялата българска диаспора, включително в далечна Бесарабия, „да се очертаят грижите за запазване на българската народност – ето линията, в която се излива тази жизнена активизация на новия български национализъм“ (№ 10: 16). И добавят: „Българи от всички страни, не се забравяйте, ободрете се, обединете се! – ето свежият призив, който сега чуваме“ (№ 27: 73) [5]. Нека обърнем внимание на израза: не „пролетарии от всички страни“, а „българи от всички страни“ – това е новият, народническо-националистичен девиз, изповядван от сътрудниците на сп. „Нация и политика“ през 30-те г. на ХХ в. у нас.

          Точно тук попада грижата, насочена към българските сънародници в Бесарабия. Най-напред списанието си поставя за задача да обори „легендите за небългарския характер на населенията в Южна Бесарабия, Добруджа, Тракия и Македония“ (№ 9: 22), след това да покаже тяхната дан в освободителните борби и мирния градеж на отечеството, и накрая да отдаде заслужена почит към „зидарите на българската държавност, на наука и изкуство“ (№ 9: 22) от бесарабски и друг малцинствен произход извън пределите на родината. Генералната идея е, че „тия българи, макар и откъснати, съвсем не са изгубени за нацията“ (№ 1: 258) и че на тях дължим като единен народ вечна памет и искрена благодарност. Защото „Народното единство – казва д-р Стефан Клечков в уводната си статия към бр. 6-ти от 1935 г. – не е понятие от учението на държавата. То не е формално отношение между управление и народ, създадено чрез власт, а морално състояние“ (№ 12: 165), духовен порив и въпрос на национално самосъзнание, което се формира, възпитава и отстоява цял живот. Като истински „херолди за една нова общественост“ (№ 19: 31) симпатизантите на сп. „Нация и политика“ пледират към новите поколения българи „Да издигнат и укрепят култа към дълга, честта и подвига и чрез това да станат съвестта на своя народ – ето една голяма, историческа задача“ (№ 21: 121) [6]. За целта списанието отваря специална тематична рубрика под наслов „Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура“, завеждана от постоянния сътрудник на първия гл. редактор и впоследствие втори гл. редактор на изданието Христо Ив. Динчев. Още първата си, програмна статия на колоната той посвещава тъкмо на „бесарабците“ (№ 7: 22-26). Интересът на рубриката е насочен преди всичко към българските общности от съседните балкански държави: „в Румъния – бесарабци, добруджанци и банатци; в Югославия – македонци, западнопокрайнци и моравци; в Гърция – тракийци и македонци; в Турция – тракийци и малоазийци; и в Албания – корчанци“ (№ 8: 110) – всички те, според колумниста, равноправни синове на българското отечество, които са „уверени, че техните братя от свободната родина мислят за тях и работят за облекчение на тежката им съдба“ (№ 8: 110). Дали обаче това е наистина така и дали няма опасност патриотичната им солидарност към държавата-майка да остане разочарована, също се превръща в тема на сп. „Нация и политика“. „Ето защо – казва Христо Динчев – […] повелителен дълг е на всички ни, и главно на отговорните държавни фактори, да се загрижим за съдбата на тези български синове“ от „поробените краища на нашата държава“ (№ 8: 110). Огромната роля на сп. „Нация и политика“ в това отношение е да популяризира приноса на българите от чужди страни, и в дадения случай на бесарабските българи, за издигането на българската държавност и за развитието на българската национална култура като цяло.

          В този контекст правят силно впечатление статиите на самия водещ рубриката „Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура“ – едната: „Бесарабци“ (№ 7: 22-26), която се отнася за всички български колонии в Бесарабия; и другата: „Бердянци“ (№ 6: 246-249), която разглежда т.нар. бердянски българи от полуостров Крим, известни повече като „кримски българи“ (вторична преселническа група от клона на бесарабците, № 6: 246). [7] Статиите на много други автори, публикували в месечника „Нация и политика“, също се вписват – прако или косвено – в тематичната рубрика за българите в чужбина и осветляват по-конкретно въпроса за значимостта на бесарабските българи в държавната и културната история на отечеството ни. Васил Хановски е автор на статията „Българска Бесарабия и дългът ни към нея“ (№ 31: 18-19), Петър Атанасов пише за „Българите в Украйна“ (№ 1:  258-262), Васко Василев разисква върху казуса „Бесарабия и Съветска Русия“ (№ 3, 10-12), Христо П. Капитанов прави ретроспекция към спомена за „Влашкия княз Матей Бесараб и усилията на българите за свобода“ (№ 11: 250-251) и т.н. Като имаме предвид уверението на редакцията от последния брой от 1941 г. че „През 1942 г. сп. „Нация и политика“ ще излиза както досега – в същите насоки, дух и обем, увеличавайки броя на сътрудниците си“ (№ 29), въпреки че днес в архива ни не са запазени книжки от тази годишнина и ние не знаем дали списанието е продължило да излиза след това, все пак можем да допуснем, че са били запланувани и други статии относно бесарабските, таврическите (друга вторична преселническа група от клона на бесарабците (№ 1: 260) [8] и пр. български общности в чужбина. Но и в наличните дотук материали ясно проличава стремежът на авторите им да обхванат в своите описания живота и историята, културата и бита, психологията и политическата участ на българите, населяващи бесарабската област в териториите на днешните държави Украйна и Молдова и в земите на някогашните им господари Русия и Румъния.

          Изброените няколко статии правят подробен исторически преглед на неколкократните преселнически вълни на българите от намиращата се през ХVІІІ в. под османско робство Източна България в посока към Южна Русия с начално намерение на първите бежанци да се заселят в Полша (№ 1: 258) [9]. Авторите пунктуално очертават траекторията на бежанските миграции на север от България – от източна Тракия и Мизия (Пловдивско, Сливенско, Ямболско, Шуменско, Силистренско) до установяването на чергарстващите в началото българи (№ 7: 22) [10] в полетата на северна Бесарабия и южните й части (т.нар. Буджак), включително частичните им премествания в Кримския полуостров и последвалите ги изселвания в Сибир по политически причини. Въобще „Трябва да отбележим – казва редакторът на рубриката, – че задачата ни бе доста трудна главно затова, защото сведенията по изложената материя [през 30-те год. на ХХ в.] са много оскъдни.“ И все пак тази „страница от националния ни въпрос“ (№ 8: 109) не остава неразтворена. Нещо повече – още в колонките на сп. „Нация и политика“ биват обсъдени твърде сложните в политически смисъл и особено интересни от съвременна гледна точка българо-руски отношения по повод бесарабската общност от етнически българи. Тук не бива прескочен проблемът за русификацията чрез методични посегателства над родноезиковото обучение на българите и по-специално над обучението в знаменитата Болградска гимназия. „Русифизирането на училищата и специално на гимназията – посочва Христо Динчев – силно охладнява българската интелигенция в Бесарабия спрямо русите. Голяма част от нея напуща родния си край и заминава за Източна Румелия и България, а останалата, силно настроена русофобски, се сдружава с придошлите там тогава поляци и се отчуждава от русите“ (№ 7: 23-24). „Българският език, езикът на братското славянско население – пояснява Петър Атанасов, – въпреки декларативните изявления на руското славянофилство, издигащо привидно знамето на славянските езици и ратуващо за тяхното освобождение от „нечестивите турци“, „австрийци“ и „кнуто-германската империя“, българският славянски език върху територията на самата Русия е бил забранен за употреба – в училище, в съда, на сцена, в публичните събрания, а понякога даже и в семейството. Поставено при такова положение – допълва авторът, – предадено в ръцете на чиновници – порусващо ято скакалци – българското население в Южна Русия [от началото на ХХ век] започнало да се изражда в национално и културно отношение“ (№ 1: 261). Анализите на политическите наблюдатели от сп. „Нация и политика“ не спират дотук. В същия план не бива прескочен и проблемът за съветизацията и „систематическите опити да бъдат асимилирани“ (№ 8: 110) българите в национално и социално отношение. Списанието обръща специално внимание на политическите гонения на българското население от държавата-осиновителка по време на Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 г. „Интересно е да се знаят – настоява Христо Динчев – имената на бердянците, които напуснаха руската земя – едни още след първата революция (1905 г.), а другите след втората (1917 г.) – и намериха убежище в старото си отечество“ (№ 6: 247-248). „Българските октомврийски борби в Украйна, които имат своя интересна история – добавя Петър Атанасов, – представляват едни от най-забележителните страници на руската, многолика в национално отношение, революция“ (№ 1: 261). По този повод авторът проблематизира новата икономическа политика на съветската държава, която в началото на ХХ в. „приема в някои от българските колонии уродлива форма“ (№ 1: 261) чрез т.нар. „разкулачване“ [11] на българите и тяхното несправедливо заточаване в пустините на Сибир и Архангелск (№ 6: 247). Васко Василев пък ситуира т.нар. бесарабски проблем (№ 3: 12) в едрата скица на руската завоевателна политика, при която според него създаването на Съветската социалистическа Молдовска република играе „същата рол спрямо Румъния, каквато изиграха Съветска Украйна и Белорусия спрямо присъединените от Полша територии“ (№ 3: 12). В обзора си над политическото и демографското състояние на българската общност в Бесарабия списанието прилага и много интересни статистически данни, които навеждат читателя към допълнителни изводи. Например фактът, че до 1879 г. – т.е. до освобождението на България от османско владичество – „Болградската гимназия [основана на 10.VІ.1858 г.] е дала 32 випуска от 350 завършили ученици; от тях 261 българи, 18 евреи, 13 поляци, 4 румънци, 8 украинци, 8 немци и 6 гърци“ (№ 7: 23), е показателен за миролюбиво настроения и пристрастен към просветата български народ, дори когато – а може би още повече тогава – е поставен в ситуация на емиграция. Или още по-детайлното обстоятелство, че „Само село Преслав [населено с бердянци] е пращало ежегодно [по същото време – преди обявяването на Княжество България] по 40-50 студенти по всички университети на руската земя“ (№ 6: 247), говори красноречиво за културното ниво, динамиката на просветното дело и степента на национално самосъзнание у бесарабските българи в периода до Освобождението. Коренно различни обаче са равносметките за съвременното на сп. „Нация и политика“ положение на тази българска общност в чужбина: „Днес [ще рече през 1935 г.] в Бесарабия няма нито едно българско училище, българската реч и книга са забранени. Българското население е подложено на страшен асимилаторски режим“ (№ 7: 24). По този повод през 1939 г. публицистичното слово на Васил Хановски в сп. „Нация и политика“ придобива патетични размери: „Не е ли зла ирония на съдбата още преди сто години да си бил източник на българска култура, след това да си взел най-живо участие във Възраждането, а днес, в половината на ултракултурния ХХ век, да нямаш правото – утроен и учетворен на същото място – свободно да се наречеш българин?“ (№ 31: 18). В тези думи зазвучава познатата паисиевска жлъч към търпенето на несвободата и понасянето на националното унижение. „Затова пред нас – заявява завеждащият рубриката относно българите зад граница – неминуемо се поставя въпросът: какъв трябва да бъде дългът на България към тези наши братя?“ (№ 8: 110). А неговият „патетичен“ сътрудник Васил Хановски откликва: „Ние имаме правото, преди това ние имаме дълга да се застъпим за зачитането на българското име в този български край. […] Да работим и да се борим за извоюването на тази участ е наистина една от първите задачи на младите български поколения“ (№ 31: 19).

          Ето как патриотичната „завера“ на редакторския екип на сп. „Нация и политика“ от 30-те г. на ХХ в. влага физически сили и интелектуална енергия за поддържане живо националното самосъзнание у бесарабските и у всички останали българи, намиращи се под чужда политическа власт. То изучава историята и живота на българите зад граница, за да ги яви по подобаващ, достоен начин пред българската аудитория в независимото отечество. То прави усилия да сближи разединените в пространството сънародници, като тръгне – по хубавия израз на отец Аврелий Шербан за преселниците павликяни – „По дирите на загубените българи“ (№ 33: 24). То се опитва да внедри грижата за „другите“, различните от повечето сънародници в общото „самолюбиво“ дело по изграждане и утвърждаване на новата българска държава. В този ред на мисли публицистите от „Нация и политика“ се обръщат към своите читатели с призива: „Бъдете горди представители на българофилството. Разобличавайте всяка пропаганда и всяко увлечение. Следвайте златното правило на „Нация и политика“: Всичко, което е полезно за България, е добро и красиво“ (№ 24: тит. стр.). Затова може да се каже, че инициативата на сп. „Нация и политика“ от 30-те г. на миналия век да разкрие подобна рубрика за „Приноса на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура“ има активизиращ характер в процеса на национално самопознание у българския народ през първата половина на ХХ век.

          По подобен на показания вече начин би могло да се проследи отношението на редакцията и към останалите български общности в чужбина, застъпени по един или друг начин в журналистическите материали от 1935 г. до 1941 г. – банатски българи, македонски българи, малоазийски българи, българи от Западните Покрайнини и т.н. За тях би могло да се направят отделни проучвания въз основа на публикуваните данни в сп. „Нация и политика“ през същия период. И все пак по-любопитен момент от съдържанието на тази първа поредица книжки на „Нация и политика“ (излезли преди втората поредица от 90-те г. на ХХ в.) като че ли остава въпросът за националното самосъзнание на българо-мохамеданите – въпрос, също поставен на дневен ред, особено при ръководното списване на изданието от втория гл. редактор Христо Ив. Динчев. „Сп. „Нация и политика“ – се казва в една редакционна бележка – успя да приобщи към себе си будната българо-мохамеданска интелигенция, която вече активно работи в низините за пробуждането на родопските българи и привързването им към българската националност“ (№ 26: 29) [12]. Дали става дума за архетип на възродителния процес – такъв, какъвто го познаваме от по-новата история на България: през 80-те г. на ХХ в., около честванията на 1300-годишнината на българската държавност, умело замаскиращи политическата (и всякаква друга) криза на тоталитарния режим на социалистическо управление у нас? Дали пък се отнася до някакъв просветителски опит за историческо ограмотяване на етническите малцинства в България от началото на ХХ век чрез своеобразна, литературна проява на етническа толерантност? За това можем да съдим единствено по материалите на поредицата автори от българо-мохамедански произход, редовно сътрудничили на сп. „Нация и политика“: Ариф Садъков, Мустафа Шарков, Адем Ибр. Арнаудов, Бехчет М. Сердаров, Юсеин К. Якубов, Кирил Кемалов и др. Особено интересно сред всичко това е писмото до редакцията на един дописен сътрудник на списанието, подписал се през 1940 г. като ученик от VІІІ кл. – Атем Атемов от с. Забърдо, Асеновградско: „Това са нашите братя – българите мохамедани, названи с обидното прозвище помаци, за да ги разделят изкуствено от българската националност. […] Идете, братя, в Родопа, за да видите живота на забравените българи мохамедани, за да не ги осъдите за невежеството им! Идете, за да […] чуете тяхната чиста българска реч. Идете! […] Това е задачата, която ви поставя отечественият дълг“ (№ 16:29). Действително, както сочи самото издание, „Не веднъж в страниците на сп. „Нация и политика“ е разглеждан въпросът за малцинствата“ (№ 34: 44). От една страна – това са „няколко десятки милиона европейски граждани, наречени малцинства“ (№ 34: 44), изпаднали от географските граници на своите държави при поредното прекрояване на световната карта. От друга страна – тези „модерни роби“ (Георги Др. Шопов) са резултат от историческите превратности на съдбата, чеда на новообразувани етноси при стълкновението и кръстосване интересите на две или повече националности върху една и съща територия. Относно българската история по този въпрос сп. „Нация и политика“ казва: „В седемнадесетото столетие едни българи бяха прогонени от земята си, на други падна черна завеса върху съзнанието им. Отечеството е, обаче, по-силно от всичко“ (№ 22: 95) [13]. Едните българи – като бесарабските – заминаха по дирята на далечни родини, за да се загубят завинаги от погледа на съотечествениците си. Това са т.нар. „загубени българи“ (отец Аврелий Шербан). Другите – като българо-мохамеданите – останаха в котловината на своята локална родина, предопределени да бъдат забравени от окръжението на своите съотечественици. Това са т.нар. „забравени българи“ (Атем Атемов). Но идва ред и на тяхното единение – на тяхното триумфално завръщане в лоното на държавата-майка и реинтегриране към българската националност. Защото според чувствителните радари на сп. „Нация и политика“ през 30-те г. на ХХ в. вече е настъпило времето на тотално национално обединение, на целокупно самоосъзнаване на българския народ като принадлежащ към едно общо тяло и дух, към една цялостна „личност“, наречена българска нация. Може да се каже, че третото десетилетие на ХХ в. е апогеят на българския национализъм – но, повтарям, през оптиката на разглежданото издание не шовинистичен и реакционен спрямо другите нации, а все още нескъсал връзката си с възрожденския патриотизъм и в „действителна народна служба – народничество“ (№ 16:  33) [14]. На вътрешната страна на първата си корица списанито изписва с едри букви жалоните на своята културна политика: „Поддържане в напрежение и вяра духа на българите в и зад границите; живи и постоянни връзки с всички гнезда на българщината. Специални грижи за българите мохамедани – зачитане на вярата, уважаване на достойнството, защита и повдигане на поминъка, просветляване на съзнанието им“ (№ 15: корица) [15].

          30-те год. на ХХ в. са особен период в историческото мислене на младата българска интелигенция. След грандиозните успехи във времената на Освобождението, Съединението и Независимостта на България и след последвалите ги няколко национални катастрофи при загубите във войните през първите десетилетия на ХХ в. обществените настроения в страната преживяват разък прелом. Публичното мнение в България е изправено пред необходимостта от преоценка на изминалото време и пред нуждата от търсене на нови пътища за бъдене-българи в света. Според една интересна статистика, предоставена от авторите на сп. „Нация и политика“ още в първия брой на изданието, седемдесет процента от тогавашното петмилионно население на България е на възраст под 35 години. Тоест 70% от българското население в отечеството през 1935 г. е родено след 1900-та година. Следователно „В 30-те % – отбелязват публицистите – са останалите живи другари на Ботев, опълченци от Шипка, участници в акта на Съединението, ветерани от Сливница и Драгоман, чутовни герои от последните войни! Там са и много от първите зидари на младата българска държава, на българската наука, на българското изкуство, а също и хилядите емигранти от Македония и Тракия – активни дейци на героичните борби на поробените българи за свобода и обединение! Те изпълниха дълга си и ние – продължават авторите – им дължим почит и признателност“ (№ 15: 21) [16]. В една обезлюдена, осакатена откъм средно и старо поколение България през 30-те години на ХХ в., „новите млади“, чийто говорител се явява медията „Нация и политика“, откриват смисъла на националните бъднини в историческата приемственост между поколенията и в довършване започнатото от Бащите. Така, на страниците на сп. „Нация и политика“ се проявява „теорията за трите български поколения и по-специално за т.нар. трето поколение“ (№ 4: 279), което, „получило обществено кръщение всред хилядите противоречия на следвоенните години, остана почти без път, разединено духовно, без ясни идеали“ (№ 15: 21). На фона на тази демографска и нравствена криза младата генерация на българския народ през 30-те г. на ХХ в. избира своята задача: „да обедини и оползотвори интелектуалните и нравствени сили на новото българско поколение около неизменния фокус на нацията“ (№ 15: 21). И ако, според сътрудника на сп. „Нация и политика“ Пенчо Господинов, първото поколение на нова България е генерацията, свързана с бума на националното възраждане, второто поколение е съставено, веднъж, от държавно-творческата генерация, т.нар. от Симеон Радев „строители на съвременна България“, и втори път, от генерацията на националната идея и войните, то третото поколение, което излиза на сцената точно през 30-те г. на ХХ в. у нас, се явява следвоенната генерация на активната политика и революционния ентусиазъм (№ 4: 279-280). „Първото поколение – поясняват авторите – създаде държавата, мнозинството от политиците на второто потънаха във вълните на партийните страсти, а на третото предстоят велики задачи, които, обаче, нека не забравяме това, то ще успее да разреши не само с отричане на миналото, но и като почерпи всички поуки от него“ (№ 16: 61) [17]. А поуките са, че разпокъсаното отечество, че наличието на „забравени“ и „загубени“ българи по света накърняват жизнеността на българския народ и затова той през първата половина на ХХ век се нуждае от масово обединение. Безпартийният режим на министър-председателя Георги Кьосеиванов по това време като че ли идва да потвърди и подсигури тази обществена кауза, схващана от младите идеалисти не като условие за монархически авторитаризъм, а като възможност за „единство и сплотеност“ (№ 17: 65) [18] на българската нация. Според д-р Христо Н. Бояджиев – също изявен съавтор на младежкото сп. „Нация и политика“ – „Новата държава, чието изграждане е в ръцете на новите поколения, трябва да превъзмогне вътрешния ни политически партикуларизъм и така да бъде устроена, че да въплощава по най-съвършен начин националното единство“ (№ 2: 207). Само тогава ще бъде завършен процесът на българското национално възраждане и животът ще бъде положен в коловоза на градивното гражданско развитие. В този смисъл „Третото поколение […] ще изпълни мисията си – заявяват редакторите, – ако насочи всичките си жизнени сили към постигане на идеала, на който служиха с много саможертви и с малко щастие поколенията, които си отиват: силна българска държава, обединена и свободна българска нация“ (№ 15: 21). Под тази идеологическа рамка [19] преминава целият интерес на редакцията на сп. „Нация и политика“ към българските общности в чужбина и по-конкретно към българите в Бесарабия. Не самоцелен етнографически интерес и самозвано изследователство, а политически мотивиран и обществено целесъобразен интерес, проявен към българските колонисти в Бесарабия и навсякъде другаде по света – такава е концепцията на сп. „Нация и политика“ и в това е смисълът на неговата рубрика „Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура“.

­

http://publicistika.blogspot.com/2010/04/blog-post_8498.html

Стефан Попов

­

          Трябва да призная, че в направения анализ дотук бива игнорирана съществена част от идеологическите борби на българското общество през 30-40-те г. на ХХ в. Но политическият профил на изданието, което представям тук, не позволява абстрахиране от националната доктрина и произволно навлизане в съседни теми, свързани с налагането на левите политически движения в България и съпътстващите ги социални брожения. Сп. „Нация и политика“, без да бъде крайно националистично издание, третира преди всичко проблема за нацията и държавното й моделиране в протежение на най-новата българска история – поне тази, която е близко обозрима през 30-те г. на ХХ в. Само този контекст формира сантименталното послание на първия редакторски екип – д-р Клечков, д-р Минков и Христо Динчев: „Светът трябва да знае, че Бесарабия е жива, вечно жива в сърцата на третото българско поколение“ (№ 7: 26). Само този контекст налага идейното кредо и на втория редакторски екип, работил през 90-те г. на ХХ в. в гр. Горна Оряховица: ние, сътрудниците на сп. „Нация и политика“, сме „за мирна градивна политика на Балканите и в Европа, като не забравяме сънародниците си, където и да се намират те зад граница“ (№ 30: 1) [20].

­

Бележки:

[1] Вж. „Нашата идейна линия“ – програмни бележки, публикувани в сп. „Нация и политика“ от 1935 г. до 1941 г. на вътр. страна на първа корица.

[2] Вж. „Идейният път на Нация и политика“ – програмна статия, публикувана в юбилейната брошура на сп. „Нация и политика“.

[3] Вж. неподписаната статия „Пред прага на втората годишнина“.

[4] Вж. неподписаната статия „Велика България“.

[5] Вж. неподписаната статия „Нови родолюбци“.

[6] Вж. неподписаната статия „Пътят на младите“.

[7] „Избягалите от Бесарабия българи са именно тези, които са се заселили в Бердянски окръг“.

[8] „През 1861 г. […] в следствие извършените кланета над беззащитните граждани на Болград станали повсеместни изселвания на българи от Молдовска Бесарабия в Таврия.“

[9] „Появата на българите в Южна Русия се сочи към 1752 г. Тогава от България тръгнали 620 български семейства с намерение да се заселят в земите на Полша.“

[10] „До 1820 г. българите в Бесарабия са водили чергарски живот. Отседването им започва с уреждане попечителството над българските колонии. За попечител бива назначен Иван Никитич Инзов.“

[11] „През 1924 г. при създаването на колхозите някои от бердянците се отнесли отрицателно и враждебно към тази съветска реформа, поради което са били интернирани. Много от тях днес са в Архангелск и Сибир, лишени от благоволението и покровителството на съветската власт. Сега в Бердянския окръг са останали съвсем малко българи.“

[12] Вж. неподписаната статия „Глас на наболела душа“.

[13] Вж. неподписаната статия „Две звезди“.

[14] Вж. неподписаната статия „Национализмът като народна служба“.

[15] Вж. „Нашата идейна линия“ – програмни бележки, публикувани в сп. „Нация и политика“ от 1935 г. до 1941 г. на вътр. страна на първа корица.

[16] Вж. неподписаната статия „Третото поколение в цифри“.

[17] Вж. неподписаната статия „Задачата на третото поколение“.

[18] Вж. неподписаната статия „Единство и сплотеност – знаме на третото поколение“.

[19] Стефан Попов – основател и лидер на младежкото движение „Млада България” – е един от главните теоретици на т.нар. Трето поколение (вж. едноименната му студия от 1981 г.).

[20] Вж. неподписаната статия „Отново сред народа“.

­

Библиография:

1. Атанасов, П. Българите в Украйна. // Нация и политика, 1939, № 9.

2. Бояджиев, Хр. Новото поколение пред борба. // Нация и политика, 1937, № 7-8.

3. Василев, В. Бесарабия и Съветска Русия. // Нация и политика, 1940, № 1.

4. Господинов, П. Идеалите на третото поколение. // Нация и политика, 1935, № 9-10.

5. Денчева, Б. Кой уби д-р Клечков? // Блогът на Лалю Метев, 29.03.2007 (10.02.2009).

6. Динчев, Хр. Бердянци. // Нация и политика, 1935, № 8.

7. Динчев, Хр. Бесарабци. // Нация и политика, 1935, № 1.

8. Динчев, Хр. Заключителни бележки. // Нация и политика, 1936, № 4.

9. Динчев, Хр. Приносът на българите под чужда власт в строежа на българската държава и култура. // Нация и политика, 1935, № 1.

10. Една година „Нация и политика“. Трибуна на прогресивната обществена мисъл на новото поколение. София, 1936.

11. Капитанов, П. Влашкият княз Матей Бесараб и усилията на българите за свобода. // Нация и политика, 1941, № 9-10.

12. Клечков, Д. Устоите на България. // Нация и политика, 1935, № 6.

13. Кръчмаров, М. За нацията. // Нация и политика, 1937, № 2.

14. Мешкова, П., Шарланов, Д. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд. // Книги за Македония, Агенция „Демокрация“, 1994 (10.02.2009).

15. Нация и политика, 1935, № 1.

16. Нация и политика, 1935, № 2.

17. Нация и политика, 1935, № 3.

18. Нация и политика, 1935, № 6.

19. Нация и политика, 1936, № 1.

20. Нация и политика, 1936, № 2-3.

21. Нация и политика, 1936, № 5.

22. Нация и политика, 1939, №3.

23. Нация и политика, 1939, № 6.

24. Нация и политика, 1939, № 9.

25. Нация и политика, 1939, № 10.

26. Нация и политика, 1940, № 1.

27. Нация и политика, 1940, № 2-3.

28. Нация и политика, 1941, № 3-4.

29. Нация и политика, 1941, № 9-10.

30. Нация и политика, 1993, № 1.

31. Хановски, В. Българска Бесарабия и дългът ни към нея. // Нация и политика, 1939, № 1.

32. Христов, Хр. Българските национални легиони – минало и настояще. // СУ „Св. Кл. Охридски“, Факултет по математика и информатика, 2002 (10.02.2009).

33. Шербан, А. По дирите на загубените българи. // Нация и политика, 1941, № 1-2.

34. Шопов, Г. Проблемът за малцинствата. // Нация и политика, 1940, № 2.

­

Забел. № 1: Текстът е публикуван за първи път в сп. „Исторически преглед“, 2009, № 1-2, 200-214.

Забел. №2: Текстът е публикуван в сб. „Българите от Молдова и Украйна – език, литература, история, култура и образование”, С., 2009, 114-120.

Забел. № 3: Текстът е публикуван в е-сп. „LiterNet„, 2009, № 5.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s