Жан Бодрийар за етнографията

etopia

­

          

      Jean Baudrillard                                      Жан Бодрийар

­

          Етнографията за малко не претърпя нелепа гибел през 1971 г., когато правителството на Филипините взе решение да върне към примитивното им съществуване стотината представители на племето Тасадей, живели в сърцето на джунглата в продължение на осем века, необезпокоявани от човечеството, далеч от домогванията на колонизатори, туристи, етнографи. Това стана по инициатива на самите антрополози, които бяха свидетели как при контакта с цивилизацията жителите на джунглата загиват, както мумията се разлага, изложена на атмосферния въздух.

          За да съществува етнографията, предметът на нейното изследване трябва да е мъртъв. Но той си отмъщава, като умира, именно защото е бил „открит“ и чрез смъртта си отрича науката, която се стреми да го овладее.

          Нима всяка наука не съществува върху такава парадоксална плоскост, обречена от преходността на своя предмет в самия процес на разбирането му и от безмилостния рикошет на мъртвия предмет върху нея? Подобно на Орфей, тя винаги се обръща твърде рано и нейният предмет, подобно на Евридика, се връща в царството на Хадес.

          Именно от този ад на парадокса етнографите искат да се спасят, като върнат тези Тасадей в лоното на девствената гора. Никой не ще се докосне до тях – златната жилка е закрита, като мина. Науката се лишава от ценно богатство, но предметът й е спасен – загубен за науката, но непокътнат в своята „девственост“. Това не е акт на саможертва (науката никога не принася себе си в жертва, тя е винаги жрецът), а на симулирано жертване на предмета на изследване с цел да се запази принципът на реалността у него. Диваците Тасадей, застинали в своята естественост, са превъзходно алиби, вечен залог. Това бележи началото на една устойчива антиетнография, към която в различна степен принадлежат Джолен, Кастанеда, Кластър. Във всеки случай логично в развитието на науката е тя да се отдалечава все повече от предмета си, докато не го изостави напълно – нейната автономност е още по-невероятна в чистата си форма.

          И така индианецът, принуден да се върне в гетото, в стъкления си ковчег в непристъпната гора, се превръща в симулативен модел на индианеца, така както си го представяме, „преди да се появи етнографията“. Така етнографията си позволява да се въплъщава отвъд самата себе си, в „грубата“ реалност на индианците, които са изцяло нейно създание – диваци, които дължат на етнографията това, че са все още Диваци – какъв обрат на събитията, какъв триумф за науката, чиято цел като че беше тяхната гибел!

          Разбира се, тези диваци живеят след смъртта, замразени, консервирани, стерилизирани, пред тях смъртта е безсилна, те са се превърнали в референтни симулакруми, а самата наука – в чиста симулация. Както в Крюсо, където под формата на музей на „открито“ те „музеират“ на място, като исторически свидетели на своята епоха – цели работнически квартали, действащи металургични зони. Една цяла култура, която включва мъже, жени, деца с техните жестове, език, навици – живи същества, застинали като на снимка.  Музеят вместо да бъде разположен на геометрично определимо място, сега е навсякъде, като измерение на самия живот. Така етнографията, освободена от своя предмет, вече няма точно определени граници както всяка обективна наука, тя засяга всички живи същества и става невидима, като вездесъщо четвърто измерение, това на симулакрума. Всички ние сме Тасадей. Или индианци, които отново са станали това, „което някога са били“, или поне това, в което ги е превърнала етнографията – индианци-симулакруми, които утвърждават универсалната истинност на етнографията.

          В призрачната светлина на етнографията ние всички се превръщаме в живи екземпляри. В светлината на етнографията, или на антиетнографията, която е просто изчистената форма на тържествуващата етнография, под знака на мъртви различия и на тяхното възкресение. Следователно безкрайно наивно е да се търси етнографията сред диваците или пък в някакъв Трети свят – тя е тук, навсякъде в метрополията, сред белите, в един напълно описан и анализиран свят, който след това е „изкуствено съживен като действителен“, в един свят на симулация – свят на халюцинацията за истината, на изнудващото реално, на убийството и историческата (истерическа) ретроспекция на всяка форма-символ – убийство, чиито първи жертви са, noblesse oblige, иваците, но което отдавна е засегнало всички западни общества.

          В същото време етнографията се отказва от последния си и единствен урок, от пагубната тайна (която диваците разбират много по-добре) – за отмъщението на мъртвите.

          Изолирането на научния обект е като при лудите и мъртвите. Както цялото общество е безнадеждно „заразено“ от лудостта, отразена в огледалото, което само е поставило пред себе си, така и науката може да загине само поразена от смъртта на предмета, в който се оглежда. Видимо науката владее своя предмет, но всъщност той дълбоко й влияе в резултат на несъзнаваното обратно действие и дава само мъртви циклични отговори на мъртви циклични питания.

          Нищо не се променя, когато обществото счупи огледалото на лудостта (премахне лудниците, върне словото на лудите), нито когато науката привидно счупи огледалото на своята предметност (самозаличава се пред своя предмет, както прави Кастанеда) и се подчини на „различията“. Изолирането е последвано от механизъм, който приема безброй и безкрайно менящи се и множащи се форми. Докато се разпада като класическа институция, етнографията оцелява като антиетнография, чиято цел е да вмени въображаеми различия и дивачество навсякъде, за да скрие, че именно собствениятя ни свят е станал по свой начин див отново, т.е. е опустошен от различията и смъртта.

          Така под претекст да се запази оригиналът, пещерите край Ласко бяха затворени за посетители и на 500 м. от тях бе построено точното им копие, за да може всеки да ги „види“ (надникваш през една пролука в истинската пещера и след това разглеждаш репродукцията). Възможно е споменът за автентичните пещери да избледнее в паметта на бъдните поколения, но отсега нататък това няма никакво значение – удвояването прави и двете неавтентични. […]

          И точно както етнографията само привидно се лишава от своя предмет, за да постигне изчистена форма, така „музеофикацията“ е само още една извивка по спиралата на неавтентичността. 

­

International Journal of Baudrillard Studies

­

Забел. 1: Англоезичен източник на откъса – Baudrillard, Jean. The Precession of Simulacra. // Art & Text, 1983, № 11, pp. 3-47.

Забел. 2: Българоезичен източник на откъса – Бодрийар, Жан. Предшествието на симулакрума. // Философия, 1991, № 4, 14-25.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s