Филантропът инж. Иван Иванов

Юлия Йорданова-Панчева

­

Столичният кмен инж. Иван Иванов,

управлявал София между 1934 и 1944 г.

­

          Филантропическата деятелност има много проявления и една от тях е моралната и материална подкрепа на хора и общности, които се изявяват в полето на културата и изкуствата.

          Подобна филантропия проявява един доскоро малко известен български държавник, не бих казала политик, защото той попада във властта по назначение (а всъщност по призвание), не по общоприетия политически път. Става дума за столичния кмет инж. Иван Иванов – известен като най-дълго и успешно управлявалия кмет на София в царска България, който стъпва на тази длъжност след Деветнадесетоюнския преврат през 1934 г. и управлява като партийно независим до последвалия Деветосептемврийски преврат през 1944 г.

          За този човек доскоро не се знаеше много, защото паметта за него беше инкриминирана от социалистическите идеолози, а след това нямаше достатъчно подготвени хора, които да възкресят историческия спомен за стореното от него. През 2007 г. излезе първата „лястовица” в опознаването на тази видна личност – биографичната книга на Елинка Бояджиева „Изживяна доблест”, но поради характера на изложението й, тя остана известна сред тесен кръг музейни специалисти и любители историци, чийто предмет на интерес са любопитните за малцине „изживени” неща. През 2009 г. с повече публичен шум се появи художествено-документалият филм на Адела Пеева и Антоний Дончев „Кметът”, преоткриващ със средствата на визуалното изкуство живота и делото на инж. Иван Иванов, но поради 50-минутното ограничение на лентата извършеното от него в областта на благодетелството отново остава в забвение. А темата за филантропичния принос на инж. Иван Иванов в качеството му на столичен кмет има толкова широк потенциал, че тя би могла да се превърне в обект на специализирано научно изследване поради многобройните актове на човеколюбие, извършени от тази необикновено скромна и в същото време силно изявена личност.

          Тук ще обърна внимание само върху онзи дял от филантропичната изява на инж. Иван Иванов, който се отнася до приноса му към българската култура и по-специално до неговото меценатство над български писатели, художници, фотографи и краеведи, пресъздаващи в творчеството си живота и историята на третата българска столица след Търново и Преслав – София.

          Своеобразна кулминация на културното покровителнство на столичния кмет инж. Иван Иванов над българските творци представлява учредената от него през 1943 г. награда за литература и изобразително изкуство „София в книги и картини”, която за съжаление има твърде кратка история – едва установена през 1943 г., тя е принудена да прекъсне още на следващата година поради смутните събития в 1944 г., преди да се е превърнала в традиция, какъвто е бил идейният замисъл на нейния създател.

          На 23 януари 1943 г. литературна комисия в състав Елин Пелин – председател (представител на Литературно-художествения клон от Академията на науките и изкуствата), с членове – писателят Стилиян Чилингиров (председател на Съюза на българските писатели по онова време), литературният критик Владимир Василев (главен редактор на сп. „Златорог”), писателят Петър Славински (който въпреки левите си убеждения е привлечен от германофила инж. Иван Иванов да углавява секретариата на Столичната голяма община) и Тодор Йочев (администратор в Общината), определя за първи носител на наградата за най-хубава книга на тема „София” известния български писател и общественик от Радикалдемократическата партия Тодор Влайков за мемоарната му книга „Преживяното”, част ІІІ, издадена през 1942 г. „Между книгите, излезли през изтеклата година – се казва в доклада на общинарите, – тя дава най-много и най-интересни черти из живота и характера на София в първите години след Освобождението… Културното значение на тия спомени е толкова по-голямо, защото освен източник на познание за миналия живот на столицата, те са едновременно и изповед за духовното формиране на един от първите български писатели в нейните градски условия и среда”. [1] Другите участници в обявения от столичния кмет литературен конкурс също са небезизвестни български писатели, които инж. Иван Иванов също удостоява с почетно възнаграждение – това са писателите Георги Райчев, Димитър Шишманов, Павел Вежинов и Слава Щиплиева, предложили на изкушената публика интересни художествени четива за София.

          На 10.01.1943 г. художествена комисия в състав Христо Стоилов (помощник-кмет на София) като председател, и членове – писателят и художник Сирак Скитник (представител на Съюза на дружествата на художниците в България) и професорите живописци Стефан Иванов, Цено Тодоров, Борис Митов и в последствие Дечко Узунов (представители на Държавната художествена академия) не излъчват общ носител на наградата за най-хубава картина на тема „София”, но избират за откупуване от Столична голяма община няколко отличени произведения на художниците урбанисти Ангел Тилов, Никола Тузсузов, Борис Иванов, Борис Ангелушев и Евгений Поптошев. Закупените творби от художествения конкурс участват в тематична изложба в Градската художествена галерия и след това стават част от постоянната художествена сбирка на Столичната голяма община, в която редом до тях застават и откупените на по-ниска цена картини от останалите участници в конкурса: Цанко Лавренов, Преслав Кръшовски, Петър Вълчев, Паскал Паскалев, Вяра Лукова, Никола Аръшев, Христо Казанджиев, Харалампи Илиев и много други. В действителност иметът инж. Иван Иванов открай време е изкупувал за Общината картини на столична тематика, така че с учредяването на наградата за най-хубава картина на тема „София” той вече капитализира своя благороден почин на културно меценатство, отправен към българските художници на времето.

          На 27.04.1944 г. Общинската управа на Столичната голяма община под ръководството на инж. Иван Иванов решава да откупи фотоизложба с табла „почти изключително от София” [2] на фотографа Петър Хлебаров, назначен на постоянна длъжност към Отделението за културни грижи в Общината. Тематично този благотворителен акт може да се обвърже с вече учредената литературно-художествена награда за най-хубава творба на тема „София”, която е създадена или публикувана през пердходната година, тъй като – както сочи докладът на секретаря по култура в Общината Петър Славински – „Таблата на изложбата са с извънредно голяма художествена стойност и биха били много ценни за фотосбирката на Общината”. [3] Реалният повод за закупуването на тази фотоизложба с кадри от столицата, обаче, е друг – обстоятелството, че художникът-фотограф се е разболял от най-жестоката в онези години болест – туберкулоза – и по това време той се намира в Общинската болница за гръдоболни в крйна нужда от материална подкрепа за своето лечение. Решението на столичния кмет да откупи фотографската колекция на Хлебаров е колкото меценатски жест към твореца, толкова и хуманитарен жест към пострадалия, защото в случая не може да се каже точно кое по-силно го е ръководело – дали загрижеността към художествения архив на столицата, или съчувствието към житейската съдба на един общински служител и художник-пионер в това младо изкуство, което е все още фотографията в средата на ХХ в.

          На 18.02.1943 г. Столичната голяма община в лицето на нейния кмет решава да отсъди и една необичайна премия на напълно неизвестен и така да се каже „редови” столичен жител (с име Александър Кръстев Манолов), който по сведения на Отделението за културни грижи в Общината „събира доброволно из София стари архивни материали за града, портрети, музейни предмети и ги дава на Столичната голяма община, без да му се заплаща нищо за тях”. [4] Неочакваната награда на този безизвестен културен деятел на столицата е скромна, но трогателна – безплатна трамвайна карта по всички линии на столицата за цялата 1943 г. Очевидно столичният кмет като истински културтрегер е могъл да отличи не само крупните дела в изкуството, но и дребните, ала значими капиталовложения, влагани от малки и големи хора в културния фонд на българската столица от началото на ХХ век.

          На 16.05.1944 г. Кметството учредява още една награда – „награда за особено голяма заслуга към София” в ІV степени, която този път е насочена към общински ръководители, общественици и държавници, „допринесли особено много за строителния напредък и културния разцвет на града”. [5] Поради известните ни исторически събития, стекли се непосредствено сред учредяването на тази извънредна награда за заслуга към столицата, едва ли предвиденото възнаграждение от златен пръстен с герб на София е бил връчен някому. Но все пак броени месеци преди смяната на политическия режим през 1944 г. столичният кмет инж. Иван Иванов успява да отреди другото голямо отличие – Почетен знак на столицата – на няколко изтъкнати общински служители: инж. Тончо Пешев (директор на Трамвайното отделение), инж. Тодор Горанов (ръководител на Архитектурно-градоустройствената дирекция) и инж. Марко Иванов (началник на Кадастралния отдел) „за извънредни заслуги към София, особено във връзка с бързите възстановителни работи в дните след въздушните нападения над града, за дългогодишна служба, за извънредно предана служба и за заслуги, принесени в областта на градоустройството на столицата”. [6]

          Не по-маловажни във филантропичен смисъл са т. нар. помощи, които кметът на София отправя по различни поводи към артистичното съсловие, обитаващо града. Така например известно е решението на инж. Иван Иванов и на цялата Общинска управа да отпусне еднократна парична помощ в навечерието на Коледа 1942 г. на редица бедни и болни писатели, сред които са Кирил Христов (тежко болен), Траян Тъмен (който е незрящ), Димитър Христодоров (който участва безплатно в библиотечния комитет и е трудолюбив изследвач на миналото на София), Бончо Хаджибонев (също изследвач на историята на София), Емануил Попдимитров (болен), Теодор Траянов, Орлин Василев, Дора Габе, Иван Грозев, Мария Грубешлиева, Иван Мешеков, Магда Петканова, Иван Радославов, Георги Райчев, Емилиян Станев, Ана Карима и много, много други писатели, изпаднали в материална несрета. [7] Подобно значение има помощта на Общината и към онези художници на София, чиито картини изгарят в една от най-унищожителните бомбардировки над столичния град – бомбардировката на 30.03.1944 г.: Александър Поплилов, Константин Трингов, Петър Морозов, Цветана Симеонова, Елена Конева, Преслав Кръшовски и още много други ваятели на художествения образ на общобългарската столица. [8] Тук съзнателно не посочвам точната цифра на финансовите благодеяния, оказани от инж. Иван Иванов в качеството му на столичен кмет, защото не толкова материалната, колкото моралната цена на добродетелта тук има значение. В различни времена и при различни обстоятелства българският лев е тежал различно и националната валута е имала относителна фискална стойност. Затова не са нужни преизчисления относно споменатите по-горе награди и помощи относно това на каква финансова цена се приравняват днес. Така или иначе, истински значим остава филантропичният подход на този столичен кмет, който съумява в едни от най-трудните години за София, изпълваща се от постоянно прииждащи бежанци от покрайнините и преселници от цяла България, понасяща стоически военно-въздушните нападения на съюзническата авиация, да развива културния живот на столицата в тежките условия на физическо оцеляване.

          За да завърша прегледа си върху културната филантропия на последния столичен кмет преди установяването на социалистическата конюнктура в българската политика, ще отбележа само най-важните обстоятелства при второто издание на литературно-художествения конкурс за най-хубава творба на тема „София”. Поради размирното време през 1944 г., честите бомбардировки и евакуацията на столичното население извън пределите на града литературната комисия не успява да се съвещава на живо и предава на Общинската управа писмени становища относно номинацията за най-хубава книга със столичен сюжет. Въпреки това комплицирано, задочно провеждане на заседанието, журито е единодушно в избора на своя фаворит сред постъпилите тринадесет ръкописа – това е книгата на Кирил Христов „Затрупана София”. За нея Елин Пелин казва: „Написана е от един голям български писател в един изящно изкован стил”, а Стилиян Чилингиров отбелязва: „Най-ценното в нея са живо дадените характеристики на наши духовни първенци, които със своята дейност в столицата й отредиха средищно и от първостепенно значение място в културния живот на родината ни”. [9] Другият член на комисията, Стефан Попвасилев (основател на сп. „Родна реч” и представител на Министерство на народното просвещение) пояснява: „Нейният автор е засегнал интересни прояви на културна София, дал е картини из нейни кътове, днес изчезнали или неузнаваеми… Всичко това е разказано майсторски, картинно, искрено и засяга главно София в близкото минало”, а общинарят Тодор Йочев като че ли най-пристрастно се застъпва за Кирил-Христовата литературна картина на „Затрупана София”: „в нея се описва и възкресява минала София с нейните тогавашни криви, неравни улици и сокаци, стари къщи, неоформени площади, дрипави кръчми и близки околности. С художествен реализъм е представен животът – преживявания, срещи, разговори, приеми, отношение на автора и обитателите на София през онова време.” [10] Най-меродавно обаче е като че ли мнението на писателя и пряко подчинения на кмета общински служител Петър Славински, който заявява: „редом с тези чисто художествени достойнства, книгата на Кирил Христов е един принос към условията на управлението на града да подтиква по-възрастните писатели и общественици да възсъздадат миналото на града по свои спомени, преживелици, характеристики на значителни личности от миналото, които са живели и творили в града, и пр. В това отношение книгата на Кирил Христов, въпреки че е много субективна, дава интересни материали за историята на София.” [11] От изказаните впечатления личи дълбокият промисъл в организирането на тази творческа награда, основана от столичния кмет инж. Иван Иванов, която цели творческо стимулиране на талантливите личности и архивиране на културно-историческите ценности, свързани със съвременната българска столица.

          Както може би е известно, през 2011 г. общинският съветник Вили Лилков от ДСБ е внесъл предложение да се изгради паметник на инж. Иван Иванов по повод 120 години от рождението му, което е било подкрепено от кметската управа. [12] Предложението е съдържало два варианта за мястото, на което може да бъде поставен паметникът – на моста над Перловската река на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви” (срещу къщата на инж. Иван Иванов) или около метростанция „Стадион Васил Левски” (в чиито околности за първи път е избликнала водата от Рилския водопровод към София, който също е дело на кмета-инженер). Нямам информация докъде е стигнал този проект и дали изобщо е потръгнал. В сайта си „Книги News” интернет активиста Стоян Вълев пише: „Не, не паметник е необходим на инж. Иван Иванов. А литературна награда на негово име”. [13] Така е, според мен би трябвало да се издигне ръкотворен и неръкотворен паметник в името на тази необикновена и засъжаление все още непозната достатъчно личност.

­

Бележки:

[1] Софийски държавен архив, фонд 1-К, опис 1, архивна единица 794, протокол № 8, 23.01.1943 г., т. 16, л. 215 гръб – 216 лице.

[2] Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 49, протокол № 36, 27.04.1944 г., т. 4, л. 465 гръб.

[3] Пак там.

[4] Софийски държавен архив, фонд 1-К, опис 1, архивна единица 794, протокол № 18, 18.02.1943 г., т. 17, л. 498 гръб – 499 лице.

[5] Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 49, протокол № 42, 16.05.1944 г., т. 13, л. 557 гръб – 558 гръб.

[6] Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 49, протокол № 45, 23.05.1944 г., т. 22, л. 612 лице – 612 гръб.

[7] Софийски държавен архив, фонд 1-К, опис 1, архивна единица 716, протокол № 147, 29.12.1942 г., т. 34, л. 652 гръб – 653 лице.

[8] Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 50, протокол № 54, 13.06.1944 г., т. 11, л. 82 лице; Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 50, протокол № 98, 26.09.1944 г., т. 1, л. 608 лице – 608 гръб.

[9] Софийски държавен архив, фонд 65, опис 1, архивна единица 49, протокол № 43, 18.05.1944 г., т. 11, л. 571 гръб – 574 лице.

[10] Пак там.

[11] Пак там.

[12] Чолашка, Нели. В София ще бъде поставен паметник на кмета, управлявал най-дълго града. // Дневник, 09.09.2011 г.

[13] Вълев, Стоян. Какъв паметник на инж. Иван Иванов трябва да има? // Книги News.

­

Забел.: Текстът се публикува за първи път в etopia.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s