Зелена литература

Юлия Йорданова

­

Това е въпрос на дисциплина – каза ми по-късно Малкият принц. –

Когато се приготвиш сутрин, трябва да се погрижиш и за планетата.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

­

Ръкопис на "Малкият принц" от Екзюпери

Ръкопис на „Малкият принц“ от Екзюпери

­

          В края на пролетта през 2009 г. в Народното събрание на Република България за втора поредна година се обяви националната кампания „Да засадим дърво”, която е по инициатива на Парламентарната комисия по околната среда и водите с подкрепата на Министерство на околната среда и водите и Държавната агенция по горите. На тържественото й обявяване в Клуба на народния представител малко преди българската Седмица на горите (7-13 април) и световния Ден на Земята (22 април) Председателят на Народното събрание Георги Пирински и председателят на парламентарната Комисия по околната среда и водите Георги Божинов призоваха държавните, местните и гражданските организации към активно участие в залесяването на родината. Лица на тази кампания през 2009 г. са народната певица Валя Балканска и етноджаз музикантите Елица Тодорова и Стоян Янкулов-Студнжи. На събитието в Народното събрание присъстваха ученици от СОУ „Алеко Константинов“ в гр. Луковит, СОУ „Васил Левски“ в гр. Бяла Слатина и от 144 СОУ „Народни будители“ в София, подкрепящи природозащитните идеи на кампанията.

          Оригинален подход в откриването на Националната кампания през 2009 г. бе откриването на необичайна литературна изложба в сградата на Парламента под наслов „Поклон на теб, Природо! Екология и слово”, организирана от Националния литературен музей по идея на д-р Стефанка Кръстева с личната ангажираност на заместник-председателя на Комисията по околната среда и водите Долорес Арсенова и  съдействието на УПМ „Рефлатак”, производител на рециклирана хартия.

          Литературната изложба представя в двайсетина табла и една витрина върху матрици от рециклирана хартия откъси от литературни текстове на природна тема и фотографски моменти от живота на български писатели сред природните забележителности на родината. Замисълът на цялата експозиция е да обвърже идеите на природозащитното движение в България с традиционни теми на българската литература, които сливат природния образ на Родината с патриотичното чувство или с духовните търсения на личността. В резултат на това се е получила интересна експозиция на „екологичната” литература у нас – от родолюбивия възторг на Любен Каравелов, Иван Вазов и Антон Страшимиров през вдъхновения туристически устрем на Алеко Константинов, Димитър Осинин и Христо Банковски до тревожния апел на Боян Болгар, Николай Хайтов и Георги Мишев за съхраняване на красотата и здравината на българската природа. В изложбата са използвани разнообразни архивни материали от фондовете на Националния литературен музей – ръкописи, книги, илюстрации, снимки, публицистични и административни документи, свързани с опазването и облагородяването на българската природа.

          Откриването на изложбата бе съпроводено с мултимедийно представяне на едногодишната обществена работа по кампанията „Да засадим дърво”, проведена в различни краища на страната. Може да се каже, че пролетният празник в Клуба на народния представител в Парламента през 2009 г. отбелязва рядка среща между интересите на държава, гражданско общество и творчески среди, което трябва да продължи занапред. Литературната изложба на природна тема би могла да се превърне в традиционна форма за обявяване на официалната екологична кампания „Да засадим дърво”, като всяка година показва различни примери от богатото поетично и белетристично творчество на българските писатели, описващи отношението човек-природа.

          Иизложбата „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” с автори д-р Стефанка Кръстева, Светла Тошева и Румяна Пенчева, с художник Ивелина Велинова и създатели на някои от снимките Марко Цветков, Любомир Георгиев, Живко Желязков и Антония Росенова е успешен опит да се представи новата българска литература в един от основните й тематични аспекти – отношението на човека към природата, която обитава. В съдържателен план изложбата представя само положителните образци на досег с околната среда и това е обяснимо в контекста на кампанията, възпитателните цели на изложбата и първоначалния етап на проявата. Върху таблата от рециклирана хартия четем фрагменти от някои христоматийни текстове на българската литература: „Хубава си, моя горо” от Любен Каравелов, „Отечество любезно” от Иван Вазов, „Псалом на поета” от Пенчо Славейков, „Цветарка” от Христо Смирненски, „Родина” от Никола Вапцаров, както и откъси от по-малко популярни текстове: „Песента на синчеца” от Иван Вазов, „Тайната на Струма” от Теодор Траянов, „Искърски пролом” от Стилиян Чилингиров, „Есен и песен” от Елин Пелин, „Морето” от Христо Фотев и други. Очевидно литературният подбор на експозиционерите се е ръководил преди всичко от „поклонническото” разгръщане на темата за природата в българската литература.

          Изложбата „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” представя доминиращото отношение на българските писатели към родната природа, което съответства на идеологията на модерното екологично движение, предначертана още през ХVІІ век от английския философ Франсис Бейкън, който казва, че не можем да овладеем природата, ако не й се подчиним. Единството между природознание, природолюбие и природозащита заляга като идеен лайтмотив както в самата изложба, представена при откриване на Националната кампания „Да засадим дърво”, така и в по-голямата част от художествените произведения на новата българска литература, посветени на природата. Писателят пилигрим сред природните чудеса на Родината е пантеист, но и патриот (непротиворечиво свързани у Вазов), страстен турист и дори русоист (какъвто разпознаваме у Алеко), понякога е носталгик (например при поетите символисти), друг път – искейпист (сред авторите на пътеписи и на анималистична проза)… Много може да са причините за това подчертано поклонническо отношение на българския човек към природата, разкрито в художественото творчество на писателите ни. Но едно е сигурно – че развитието на българската литература от Възраждането насам синхронизира темата за природата с появата на екологичната идея в света и бележи модерните търсения на българските творци на художествено слово.

          Едва ли литературната ни критика досега е обръщала специално внимание на екологичната проблематика в съвременната българска литература, но проследявайки развитието на природозащитното дело у нас и историята на българската литература, не може да не забележим здраво сплетените корени на тези процеси. Ключов елемент от литературната изложба в Парламента през 2009 г. е цитатът от покана на Алеко Константинов към столичната общественост да посети витошкия гребен, публикувана в 99 брой на в. „Знаме” от 23.08.1895 г. Всеизвестно е, че основоположникът на организирания туризъм в България е именно писателят Алеко Константинов, който в края на ХІХ в. решава да основе по подобие на алпийските клубове в чужбина български туристически „Урвич клуб” (24.07.1889 г.) и успява да събере над 300 души на Черни връх (27.08.1895 г.). „Господин Вазов – четем Алековите думи по повод излета на Черни връх върху едно от таблата в експозицията, – Вий бяхте очевидец, опишете тази поражающа със своето величие картина!”

­

Иван Вазов с приятели сред природата

Иван Вазов с приятели сред природата

­

          Апологетичната тенденция в българската еколитература е основополагаща и като че ли разбираща се от само себе си. Именно тя задава твърдия дискурс на красноречието за българската природа, което произлиза от масовата представа за художественото слово като слово, което умее преди всичко да хвали, възпява и изповядва на достъпен език възхищението пред природните „творби” на Господа.

      Но художествената ни литература познава и други подстъпи към екологичната тема. Природата в „селската“ проза на българските писатели е тясно свързана със социалната проблематика и там намира по-сложно проявление – не само като фон на героите и естествен декор на сюжета, но и като активен фактор за разгръщане на човешки характери и съдбовни противоречия. Природата в анималистичната проза на нашите творци засяга трудното общуване между човека и животното и често пъти описва болезнения контакт между ловец и жертва, поставяйки понякога непосилни за разрешение етически проблеми. Природата в литературата за деца както на чуждестранните автори, така и на българските писатели прокарва архетипни мотиви на митологично мислене, което от съвременна гледна точка се оказва неизчерпаем източник на философски прозрения. Природата в пейзажната и съзерцателната лирика на модерните ни поети или в мрачната урбанистична литература на българските белетристи показва солипсистичното отчуждение на съвременния човек от заобикалящия го свят, който търси в природата живителен ресурс за своето духовно оцеляване. Много са посоките на възможното музейно експониране на българската литература върху екологична тема. Съдържанието на бъдещите литературни екоизложби би могло да се насочи към всяко едно от тези направления и да представя в нарастваща пълнота развиването на тази проблематика в българската художествена литература.

          Важното в конкретния случай е, че изложбата „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” на специалистите от Националния литературен музей поставя началото на непозната досега дейност в музейното експониране на българската литература и показва разнообразни техники за материален показ на литературното наследство. Отделните табла, окачени в кулоарите на Народното събрание, демонстрират добро художническо решение и висок професионализъм в третирането на темата и при боравенето със средствата за нейното отразяване. Наред с литературните текстове експозицията предлага научно-популярна информация за някои природни забележителности в България и за развитието на природозащитното дело у нас. Акцент в това отношение са познавателните данни за най-стария природен резерват в България, създаден още през 1933 г. преди много други подобни обекти в Европа – „Силкосия” в Странджа, през който минава прелетният път на птиците Via Pontica. Актуално звучене имат и думите на Антон Страшимиров за Белоградчишките скали като природен феномен, който става обект на номиниране в Международната кампания „Новите седем чудеса на света”, организирана от швейцарската неправителствена организация „New Open World Corporation” (с краен срок до 07.07.2009 г.).

          „По величие и красота – казва българският писател на едно от таблата в литературната изложба – Белоградчишките скали са нещо единствено на Земята”. Запазено място в изложбата имат и вековните дървета в България като Байкушевата мура в местността Бъндерица на Пирин планина, столетната черница зад Банята в центъра на София, старата лоза в метоха на гр. Сопот, паметното дърво край портите на Гложенския манастир и др. По този повод в експозицията е включена знаменателната критична бележка на Димитър Осинин за нетрайната памет на българския народ към т.нар. „писателски дървета”, представляващи културни и природни паметници: „В Парка на свободата [днешната Борисова градина в София] има един смърч, посаден от Иван Вазов по случай 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий, на който до скоро е имало табелка с надпис. Сега тая табелка липсва…”

          Любопитно място в литературната изложба е таблото със снимки на писателските родни къщи – вече малко от тях музеи – в най-различни кътчета на страната. Специално внимание в тази колкото литературна, толкова и екологична експозиция предизвиква присъствието на съвремения автор Георги Мишев, който по времето на тоталитаризма в България е председател на първата дисидентска организация у нас – Сдружението с нестопанска цел „Обществен комитет за екологична защита на град Русе”, учредено на 08.03.1988 г. за спасяване на дунавския ни град от обгазяванията на химическия комбинат в съседна Румъния. Във връзка с това са особено интересни показаните документи, които разкриват обществено ангажираната позиция на много български творци на словото към проблемите на родната природа и нейната културна ценност – например Уставът от 1934 г. на Комитета „Пенчо Славейков” за издигане мавзолей на поета в любимата му местност Лозенец с активното участие на поетесата Мара Белчева; Петицията от 2007 г. на група български интелектуалци за запазването на Природен парк „Странджа”, сред които са писателите Любомир Левчев, Георги Господинов, Елин Рахнев, Недялко Йорданов, Ивайло Диманов и др.

          Всички тези документални и художествени факти, представени в изложбата „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” на музейните специалисти д-р Стефанка Кръстева, Светла Тошева и Румяна Пенчева, са обилно илюстрирани с пъстра фотографска серия. Всъщност, непознатите стари снимки на много наши писатели, повечето от тях класици на българската литература, представляват може би най-любопитният експонат в тази необикновена литературно-екологическа изложба. Крисивите цветни снимки на природни забележителности и редки биологични видове в България приятно се редуват в съседни платна с жълто-кафявата фотографска „патина“ от старите снимки с ликове на известни български поети и разказвачи. Грижливо пазени във фотоархива на Националния литературен музей, оригиналните снимки на видни български писатели сега излизат наяве, за да покажат творците на словото в непривични ситуации – най-често с ежедневно облекло в приятелска компания сред естествените пейзажи на България. Тук значимите творчески личности се появяват сякаш на живо, в реалния им физически образ, запечатани завинаги от фотографския обектив ту като поклонници на изключителните природни и културни забележителности в родината, ту като любители туристи, посетили най-дивите или прославени кътчета в нашата страна.

­

Никола Вапцаров с приятел сред природата

Никола Вапцаров с приятели сред природата

­

          Като цяло, текстуалното съдържание на изложбата кореспондира с фотографската илюстрация на застъпените факти. В експозицията виждаме забележителни снимки на Алеко Константинов пред Кокалянския манастир в Урвич през 1888 г. и на първото организирано изкачване на Черни връх през 1895 г. В нея откриваме пилигримни визити на много от писателите ни в светите места на България – например участнички в Клуба на българските писателки заедно с проф. Константин Гълъбов са на Аладжа манастир (край Варна) през 30-те год. на ХХ в.; Елисавета Багряна, Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Боян Болгар и Константин Константинов са на Рилския манастир през 1946 г.; Никола Вапцаров и Антон Попов със Стоян Сотиров са на Черепишкия манастир през 1939 г.; и мн. др. Любопитни също така са черно-белите фотографии на български писатели, направени на открито сред самата природа. В експозицията намираме снимки с Иван Вазов, Стоян Заимов и братя Лилови край „каменна” река в края на ХІХ в.; с Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев, Г. Хаджибонев, Д. Илков и съпругите им сред планински кът също в последните години на ХІХ в.; с Димитър Б. Митов и Калина-Малина във Варна през 1918 г.; с Христо Смирненски, Тома Измирлиев и техни приятели на Костенския водопад през 1921 г.; с Дора Габе и Йордан Стубел в Чамкория през 1926 г.; с Добри Немиров и група приятели в курорта „Св. Константин и Елена” край Варна през 1928 г.; с Мара Белчева в Лозенец по повод 20 години от смъртта на Пенчо Славейков (т.е. през 1932 г.); с Димитър Пантелеев, Змей Горянин, Кирил Буюклийски и съпругите им на Люлин планина през 1936 г.; с Боян Болгар и семейството му на Витоша през 40-те год. на ХХ в.; с Димитър Осинин във Врачанския балкан през 1956 г.; с Александър Геров в Созопол през 1962 г.; и т.н. Документалната фотография се оказва един от най-силните инструменти за музейно експониране на историколитературните факти, предизвиквайки непосредствено съпричастие към авторовата личност и реалните й светове на обитаване, които съпътстват, а понякога опровергават, имагинерните светове, създадени чрез художественото слово. Благодатна възможност за експозиционно въздействие, предоставяна от Националния литературен музей, в бъдеще би могла да  бъде тъкмо документалната фотография, която притежава собствени художествени достойнства, а и пряко въвлича зрителя в света на авторовата личност.

          Литературната изложба на екологична тематика, организирана от Националния литературен музей и Парламентарната комисия по околната среда и водите, използва и по-различни, дискретни изразни средства – произведения на изобразителното изкуство и нотни записи на музикални творби по текстове от българската литература. Пример в това отношение е графиката на Хараламби Тачев, изобразяваща прословутия дъб на Пенчо Славейков в Корубаглар (днешния квартал Лозенец в София), по аналогия на който впрочем от 2007 г. се връчва литературната награда „Дъбът на Славейков” за цялостно творчество или отделни книги на даден автор, които са принос в модерната българска литература или в нейното изучаване. Притегателно въздействие в изложбата „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” имат две факсимилета на нотни записи, направени на стихотворението „Хубава си, моя горо” на Любен Каравелов по народна балканска мелодия и на песента „Родина” по стихове на Младен Исаев и музика на Георги Спасов. Изобщо, може да се каже, че авторите на тази еколитературна експозиция са проявили широк поглед към средствата за медиализиране на литературното наследство. Дълъг би бил списъкът със заглавия на книги от български автори на природна тема, чиито корици са показани на таблата в изложбената зала на Народното събрание. Все пак някои от тях са: „Моето пътуване по Стара планина” от Панайот Хитов, „Избрани пътеписи” от Иван Вазов, „Равна Добруджа” от Стилиян Чилингиров, „В южните земи” от Антон Страшимиров, „Близо до земята” от Боян Болгар, „Поточета бистри” от Елин Пелин, „Бодливата роза” от Николай Хайтов…

­

Пенчо-Славейковият дъб

Пенчо-Славейковият дъб

­

          Допълнителна възможност, която авторите на бъдещи литературни изложби биха могли да използват, когато разработват екологичната тема, е присъединяването към експозиционната сбирка на творчество от чуждестранни автори, писали някога за българската природа. Като се започне от „Пътуване до българските земи в 1652 г.” на турския пътешественик Евлия Челеби, мине се през „Сборник маршрути по Европейска Турция” от 1854 г. на немския геолог Ами Буе и „Дунавска България и Балканът“ от 1882 г. на австрийския етнограф Феликс Каниц и се стигне до „Български дневник 1879-1884” на чешкия историк проф. Константин Иречек за новоосвободена България, би могло да се очертае сходен маршрут на художествено и литературно отнасяне към българската природа от предвъзрожденската епоха до днес. Но и без това допълнение авторите на литературната изложба „Поклон на теб, Природо! Екология и слово” са постигнали внушително екологично послание чрез чудесно конфигурирани елементи от литературнохудожествен текст, документална фотография и научно-популярна информация.

          Накрая ще цитирам един прекрасен текст, извлечен от българска природонаучна книга, който според мен притежава чертите на успешна литературна мистификация – мотото в „Оазиси на дивата природа” от Жеко Спиридонов (изд. „Земиздат”, София, 1977 г.). Това е художествено-философски фрагмент под заглавие „Отчаянието”, който почти ни кара да повярваме, че е написан от Антоан дьо Сент-Екзюпери и че е част от романа му „Малкият принц” – впрочем, друга голяма книга от съкровищницата на световната художествена еколитература:

          Когато Малкият принц посети отново Земята, той я намери уморена, изоставена и прашна… В безкрайните пясъци вятърът беше полупогребал останките от земните твари. Сред стърчащите в пясъка кости на животни и хора се намираха следи и от странните същества – последни издънки на човеците…

          „Не е имало никаква ядрена война – помисли си Малкият принц, – просто на човека не е издържала шията и в един хубав ден предизвикателно нарасналият търбух, теглен от внушителната задница, се е отделил от главата.”

          Бяха ли предизвикали човеците гнева на боговете, или това беше отмъщението на природата?…

          Малкият принц се натъжи. Нямаше я Розата, нямаше я Лисицата, нямаше я и Змията. Тогава той видя. Сянката…

          Но Сянката не можеше да го утеши и затова побърза да се скрие. Малкият принц я викаше. Гласът му звучеше умолително и отчаяно, а после заглъхна, когато една голяма мъка се спря в гърлото му.

          Някъде наблизо Великата пясъчна пустиня се събираше с Великата ледена пустиня и в техните брегове се разбиваха вълните на Световния океан, отровни и черни.

          „Е-о-о-о-о-л! Е-о-о-о-о-л…” – стенеше Вятърът.

          А сълзите неудържимо се стичаха по милото детско лице. Малкият принц плачеше за Хората и за Земята.

­

Из "Малкият принц" на Екзюпери

Илюстрация от „Малкият принц“ на Екзюпери

­

Забел.: Първа версия на текста е публикувана в рубриката „Отзиви“ на раздел „Културни новини“ в литературен портал „LiterNet„, 29.04.2009.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s