Съпрузи и любовници в българската литература – II

Пенчо Славейков и Мара Белчева

Юлия Йорданова

­

Pencho Slavejkov

­

          Историята на взаимността в литературния живот на България има много разклонения.

          Този път ще погледнем към прочутата четворка на литературния кръг “Мисъл”, която би могла да се обозначи в генеалогични (патриархално-родови) термини и дори да се начертае в образа на родословно дърво заради странните отношения в тази литературна фамилия. Кой какъв патриархален статут притежава? Д-р Кръстьо Кръстев, философ и литературен критик, отстоява позицията на добрия съпруг (бащицата, стопанина); поетът Пейо Яворов е фаталният любовник (прилъстеният и прилъстяващият); прозаикът Петко Тодоров е ревнивият брат (шурей, девер, драгинко, хубавенко и т.н.); епическият поет  Пенчо Славейков пък най-добре може да бъде наречен „другарят“ (добрият приятел, вечният спъткник, верният „друг“ на всички останали в кръга).           Преди да бъде опорочена от идеологическия жаргон на комунистите, думата „другар“ означава една  специална, привилегирована роля в интимните взаимоотношения на патриархалните българи – нещо средно между “приятел”, „брат“, “любовник” и “съпруг”. В “Псалом на поета” Пенчо Славейков се обръща към житейската си спътница Мара Белчева така:

                              Другарко, сещам аз, последний час настава,

                              час сбогом и от теб, и от света да зема –

                              към своя хубав край се вече приближава

                              на земний ми живот тъжовната поема.

         Всъщност тези стихове са малък епистоларен откъс от лично поздравление на Пенчо Славейков към Мара Белчева за Новата 1904 година. Тази „другарка“ на известния български писател, впрочем предложен за Нобелова награда от шведския езиковед Алфред Йенсен, също е поетеса, при това не по-малко талантлива от бележития си приятел, но пренедбрежително наричана от проф. Боян Пенев “буля Заратустровица” навярно заради превода й на “Тъй рече Заратустра” от Фридрих Ницше. Поне литературният професор да я беше нарекъл буля (кака, стрина, чинка…) Славейковица заради неотлъчната им дружба и взаимна любов към литературата!

­

Mara Belcheva

­

          “Милосърдна сестра” и “другарка скъпа” са най-честите обръщения на Пенчо Славейков към неговата близка литературна съратница Мара Ангелова – без време овдовялата съпруга на финансовия министър Христо Белчев от кабинета на Стефан Стамболов. “Родени един за друг, копнели един за друг – пише отново в писмо до нея Пенчо Славейков, – нас ни служи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство, за щастие, непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си. И когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава – настоява Славейков, – моят поглед дири наслада в твоята душа и е честита да я намери там. И целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите. И свидното си дете ето защо аз наричам сестра и другарка: защото дели с мен туй, що деля ази с нея – и скърби, и радостта ароматна на чисти и възвишени помисли.” Разчувствана и трогната, Мара Белчева му отвръща в свое писмо с послание, наподобяващо заклинание, благослов и молитва: “Живей, увери ме още много пъти, че ти си мое добро, че твоите думи не са думите, които съм досега чувала. Ти би могъл едно и също нещо в безконечност да повтаряш, за мен то ще бъде сè за пръв път казано. Омръзва ли ни някога едно изящно творение? Не намираме ли сè ново старото в него? И нашата обич не е ли едно такова хубаво създание божие?”

          Ако всяка любов е малко или много романтична, то любовта между Пенчо Славейков и Мара Ангелова-Белчева е нещо повече от това – тя е романтическа, олитературена любов, тя е художествено произведение, плод на желанието им да живеят един с друг идеално и идеалистически, като “по книга”. Съмнителното заболяване на Пенчо Славейков го обрича на дълга физическа агония, която се компенсира единствено от свръхестествената воля на двойката да заживее пълноценен съвместен живот в абстрактните видения на платоничната любов. “Моят брак с тебе – пише на другарката си Пенчо Славейков – е брак на душите, на теметужка с крин, които се милват, омайват с аромата си, и рожбата на техните милувки си остава в тях, и прави ги по-хубави, по свидни един за друг. Рожбите на плътта – нека за тях се любят онези, които се хилят злорадо насреща ни, и живеещи само в и за тая плът, те не знаят обичта, която свързва нас. Нали ти искаш рожба? – Та нали я имахме зимъс! До зиме ще имаш и друга – моята песен. Лъхти към мене своя аромат, теменужке – жено, и не след много ние ще имаме рожба, за която ще ни завиждат всички, що знаят да ценят хубави рожби на духа.”

­

                           Pencho Slavejkov                   Mara Belcheva

Светската и литературна двойка Пенчо Славейков и Мара Белчева

­

          Разгръщайки не школските четива за жизнения път на твореца от фамилия Славейкови, а непопулярните “Бегли спомени” на Мара Белчева за Пенчо Славейков, откриваме странна фиксация на влюбената двойка в разходките сред гробища – в Париж, Виена, Цариград, Рим… Ето какво пише за тая наклонност у своя другар Пенчо Славейков поетесата и преводачката от немски, френски, италиански и английски езици Мара Белчева: “Но най-обичното му място за отдих бяха парижките гробища Père-Lachaise с входа в подземното царство на Бартоломе “Aux morts”, после безчислените улици и улички, площади и криволици, през които се минава покрай Alfred de Musset с плачущата върба, нейде заровения в шумата Chopin или горе при Мицкевича и изровения гроб на Словацки. И най-горе до крематориума, отдето се вижда целият Париж – лабораторията на тия гробища.” По-нататък в спомените си тя продължава да говори пак за неутолимите им разходки в парижките гробища – “тия дивни музеи, жилища на толкова величия и нищожества”. “Как те не приличат на нашите гробища – учудва се поетесата, – дето смъртта не е оправдала живота или тъй скромно се мъчи да го оправдае! Ония там са гробища, които карат малкия човек да се замисли за безцелността на живота и будят у него желание да остави след себе си някаква безсмъртна следа. То са гробища, които не навяват скръб – с много зеленина, много слънце, много цветя и птички.” Те са “Противоположност на Цариградските гробища – спомня си Мара Белчева, – където след няколко години аз пак с него бях. Например Еюб или Юскюдар, нямо глъхнещи под сянката на мъртви кипариси и бръшлян. Сенките гнетят душата и мирише на влага и на разложение. Разхвърлените гробища, които се вмъкват нагло чак до жилищата на живите, стърчат пред прозорците им с витите си мряморни чалми или фесове, нашарени с тайнствени възточни изречения. Там има дюкенчета, дето се продава рахатлокум и кафе, място за разходки на влюбените, място за разходки на уединени, възточни философи или просяци, които дълго простират ръце, като че ли да вземат милостинята преди да им я дадеш. В гробовете няма ред.” Възпоменателният поток на съзнанието няма спир: “Когато и нашето сегашно стане минало и когато на миналото почнат да изравят гробищата, да дирят в тях свидетелствата на негова живот, ще намерят документи на нищожеството му. И в никой музей те няма да бъдат прибрани или спазени на мястото им, никой поглед няма да примамят и не ще кажат нещо за живота и съдържанието на тоя живот. Никоя епитафия няма да ни развълнува с тихата си въздишка, както ни вълнува простата епитафия на Маркус Сицилиус: „О, пътниче, благодаря ти, че спря при моя гроб, нека твоите желания се изпълнят, както ги искаш ти, бъди здрав и съня ти да е спокоен!“ Това бяха неговите [на Пенча] постоянни разговори, когато се отдалечехме от градовете, от шума на улиците”. Какво да кажем за тези мемоари на влюбените скитници? Може да добавим само изличения вече надпис над някогашните софийски гробища: “И ние бяхме като вас, и вие ще дойдете при нас”.

          Според спомените на Мара Белчева за Пенчо Славейков поетът е предпочитал да говори за “гробищата в Атини, Помпей” живо и вдъхновено: “едни от най-интересните останки от миналото. Жертвеници на живот и не само “костници”, които се поминуват. Не е ли характерен този наш глагол? – пита се реторично Славейков. – Ний поминуваме и се поминуваме. Минуваме. Какво искат повече от нас? – продължава поетът. – Не е ли доста да кажат някога: поминаха се, че нямаше за какво да се бавят тук? Миналото всякога е храна на сегашното, само не по нас [българско], дето няма минало, дето градовете приличат на гробища, а гробищата на нищо. Вижте сега Via Apia… – възкликва той. – Тя живее и в смъртта си. А в колко от останките й са взидани отсетне жилища, прилепени гнезда и животът пъка ли, пъка в тях. Пред лицето на тая действителност ще да се е родил и стихът на Кардучи: „Tutto trapassa e nulla puo morir”.

          Пред лицето на тая действителност трябва да са се родили и Славейковите стихове от “Псалом на поета”, адресирани специално до Мара Белчева:

                              Другарко, хубав край на моя дял световен

                              ти дай: – недей ме ти на чуждите оставя,

                              от тях да бъда аз при мъртвите заровен

                              на гробищата, плач душите де смущава.

          “Бегли спомени”, “На прага стъпки” и “Сонети”, написани от Мара Белчева след смъртта на нейния другар от литературния кръг “Мисъл”, са най-трайният венец на гроба му. А цялото й творчество – собствени поетически творения и литературно-философски преводи – остава една огромна, разгърната епитафия на любовта.

­

Забел.: Текстът е публикуван в сп. “Книгите днес”, 2007, № 2.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s