Сюзън Зонтаг за фотографията

В пещерата на Платон

etopia

­

Susan Sontag      Susan Sontag

                  Susan Zontag                                   Сюзан Зонтаг

­

          Фотографията е елегично изкуство, едно изкуство на здрача. Няма тема, която един фотограф би могъл да опита и която да не би могла да бъде докосната с патос. Всички фотографии са memento mori. Да заснемеш фотография означава да участваш в смъртността на някоя друга личност (или нещо), в тяхната уязвимост, тяхната променливост. Именно чрез изрязването и замразяването на този момент, всички фотографии свидетелстват за неуморното чезнене на времето…
           Една фотография е както псевдо-присъствие, така и признак на отсъствие. Също като огън в камина, фотографиите – особено онези на хора, далечни ландшафти и градове, на изчезналото минало – са неща, които подбуждат към мечтателност. Усещането за недостижимост, което може да бъде поставено в ход от фотографиите, подхранва директно еротичните чувства на ония, за които желанието се засилва от разстоянието. Фотографията на любимия в чантичката на една жена, плакатът на някоя рок-звезда над леглото на юношата, снимките на децата на шофьора на такси, закрепени над арматурното табло – всички такива талисманови използвания на фотографиите изразяват едно усещане, което е едновременно сантиментално и мълчаливо-магическо, те са опити за контакт с една друга реалност…

          Етическото съдържание на фотографиите е крехко. С изключение на определени фотографии, като лагерите и Виетнам, повечето от тях не задържат емоционалния си заряд. Една фотография от 1900, която е била трогателна по онова време поради темата си, днес по-вероятно ще ни затрогне по-скоро с това, че е фотография, направена през 1900 г. Особените качества и намерения на фотографиите обикновено биват погълнати от обобщения патос на отминалото време. Естетическата дистанция изглежда е вградена в самото преживяване на разглеждането на фотографии, ако не директно, то поне с отминаването на времето. В края на краищата времето поставя повечето фотографии, дори и аматьорските, на нивото на изкуството…

          Едно ново усещане за идеята за „информация“ се конструира около фотографския образ. Фотографията е тънък отрязък от пространство и време. В един свят, управляван от фотографски изображения, всички граници („рамки“) изглеждат произволни. Всяко нещо може да бъде разграничено от всяко друго. Всичко, което е необходимо, е да се рамкира обекта по различен начин. Чрез фотографиите светът се превръща в серия от несвързани едни с други, свободно стоящи частици; а историята, миналото и настоящето – набор от анекдоти и faits divers. Това прави реалността атомна, „управляема“ и непрозрачна. Това е възглед за света, който отхвърля взаимозависимостта. Окончателната мъдрост на фотографското изображение е да се каже: „Ето я повърхността. Сега помисли – или по-скоро почувствай, предусети – какво стои отвъд нея, каква би трябвало да е реалността, ако тя изглежда по този начин.“ Говорейки стриктно, в една фотография никога няма разбиране, а само една покана към фантазиране и спекулация.

          Фотографията предпоставя, че ние знаем нещо за света, ако го приемаме по начина, по който камерата го записва. Но това е противоположността на разбирането, един подход, който започва от неприемането на света такъв, какъвто той изглежда. Всяка възможност за разбиране се корени в способността да се каже не. Говорейки стриктно, съмнително е дали една фотография може да ни помогне да разберем каквото и да било. Простият факт на „пресъздаването“ на една реалност не ни казва особено много за самата нея. Една фотография за фабриката Круп, както казва Брехт, ни казва само малко за тази институция. „Реалността“ на света е не в неговите образи, а във функциите му. Функционирането се случва в течение на определено време и трябва да бъде обяснено с време. Само онова, което разказва, може да ни накара да разбираме.

          Границата на фотографското познание е, че докато то може да пробуди съвестта, самото то никога не може да бъде етическо или политическо познание. Само по себе си, познанието, придобито чрез фотографии винаги ще бъде някакъв вид сантиментализъм – независимо от това дали циничен или хуманистки. То винаги ще бъде познание на изгодна цена – едно подобие на познание, подобие на присвояване, подобие на изнасилване, подобие на мъдрост. Фотографиите имат силно въздействие върху нашата етическа чувствителност, карайки ни да чувстваме, че светът е по-наличен, отколкото всъщност е. Снабдявайки този и без това претъпкан свят с един свят-двойник, съставен от образи, фотографията фино обезценява света и подкопава нашата възможност да му откликнем по свеж начин…

­

Забел.: Откъсът е от книгата на Сюзън Зонтаг “За фотографията”, превод на Златко Ангелов.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s