Достоевски за неуспешния учен

­etopia

Dostoevski_1 Dostoevski_2 ­

   Фьодор Достоевски                        Фëдор Достоевский

­­

          Аз даже си мисля, че накрая всички и навсякъде го бяха забравили; но пък и не може да се каже, че по-рано е бил съвсем неизвестен. Безспорно, че известно време и той е бил един от прочутата плеяда на славните ни дейци от някогашното поколение, а по едно време – впрочем само за миг, за един много кратичък миг – мнозина от припрените тогавашни хора са произнасяли името му едва ли не наред с имената на Чаадаев, Белински, Грановски и на току-що изгряващия тогава в странство Херцен. Но дейността на Степан Трофимович бе свършила почти в мига, когато бе започнала – тъй да се каже, пометена от „вихъра на обстоятелствата“. […] А беше между другото човек и умен, че и даровит, човек на науката дори, тъй да се каже, макар впрочем в науката… ами, с една дума, не бе направил кой знае какво в науката, и май че съвсем нищо не беше направил. Но нали пък у нас в Русия с хората на науката това се случва под път и над път.

          Върна се от странство и блесна като лектор на университетската катедра вече в самия край на четиридесетте години. Успя да изнесе всичко на всичко само няколко лекции и май като да беше за аравитяните; успя също да защити блестяща дисертация относно започналото сякаш да покълва гражданско и комерсиално значение на немското градче Ханау в епохата между 1413-та и 1428-ма година, а също така и за ония особени и неясни причини, поради които това значение тъй и не е покълнало. Тая дисертация майсторски и болезнено бе жегнала тогавашните славянофили и едно на ръка му бе създала сред тях многобройни и яростни врагове. После – впрочем вече след като загуби катедрата – успя да напечата (тъй да се каже, напук и да видят кого са загубили) в месечното и прогресивно списание, което превеждаше от Дикенс и проповядваше Жорж Санд, началото на едно крайно дълбокомислено изследване – май за причините за необикновеното нравствено благородство на някакви рицари от не знам коя си епоха или нещо от тоя род. Във всеки случай прокарваше се някаква висша и необикновено благородна мисъл. Разправяха отпосле, че продължението на изследването било скоропостижно забранено и дори че прогресивното списание си било изпатило за напечатаната първа половина. Твърде възможно и тъй да е било, защото какво ли не ставаше тогава! Но най-вероятно в дадения случай нищо не е имало и че самият автор го е домързяло да си завърши изследването. А лекциите си за аравитяните беше прекратил, защото някой казвал някому, че било заловено (вероятно от ретроградните му врагове) някакво писмо донего, в което се излагали някакви „обстоятелства“, вследствие на коетонякой бил поискал от него някакви обяснения. Не знам вярно ли е, но се твърдеше, че тъкмо тогава в Петербург било разкрито някакво огромно противоестествено и противодържавно съдружие от тринайсет души, което насмалко не разклатило основите. Разправяха, че ония уж се канели да превеждат едва ли не самия Фурие. И сякаш нарочно по същото това време в Москва залавят и поемата на Степан Трофимович, написана от преди шест години в Берлин, на най-най-млади години, която се разнасяла и разпространявала в преписи измежду двама любители и един студент. Тая поема е сега в чекмеджето ми; получих я още миналата година собственоръчно и прясно-прясно преписана от самия Степан Трофимович и подвързана с разкошна подвързия от червена кожа и с автограф. Впрочем не й липсва поезия, а донякъде и известен талант; една такава особена, но тогава (сиреч по-точно през трийсетте години) честичко пописваха тъй. […] Освен това винаги бе възможно, в тишината на кабинета и без да се разсейва от тегобите на университетските занимания, да се посвети на науката и да обогати родната книжнина с най-проникновени изследвания. Изследвания немá; но затова пък се оказа възможно целия си останал живот, повече от двадесет години, да стои, тъй да се каже, като „жив упрек“ пред отечеството, както го е казал и народният поет:

                                                                 На упрек живо въплъщение

                                                                 ………………………………………….

                                                                 Стои пред цяло поколение

                                                                 либералът-идеалист.

          […] Даго видехте само в клуба, когато сядаше да играе карти. Целият му вид говореше: „Карти! Сядам с вас на карти! Съвместимо ли е това? Кой е отговорен за това? Кой разсипа делото ми и го превърна в едно надцакване! Ама карай, затъвай, Русийо!“ – и величествено цакаше с купите.

­

Забел.: Откъсът е от романа на Фьодор Михайлович Достоевски “Бесове”, София, 1983, изд. “Народна култура”, с. 8-13.

­

pause

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s