Фотографска реторика на любовта

Диалогът Сюзън Зонтаг – Ани Лейбовиц

­

Юлия Йорданова-Панчева

­

Да заснемеш нещо или някого означава да се приобщиш

към неговата смъртност, уязвимост, променливост.

Сюзън Зонтаг, „За фотографията“, 1977 г.

­

Annie Leibovitz_Susan Sontag_4

Ани Лейбовиц (седнала) и Сюзън Зонтаг (изправена) 

­

          Диалогът между изкуствоведката Сюзън Зонтаг и фотографката Ани Лейбовиц започва далеч преди двете американки от еврейски произход да се запознаят лично през 1988 г. по повод поредната книга на писателката, която жената с камерата трябва да илюстрира. Книгата на тяхната фактическа среща е „СПИН и неговите метафори“ (1989 г.) – своеобразно продължение на по-ранната „Болестта като метафора“ (1978 г.), – която ги събира като тема, но ги разделя като участ през 2004 г., когато Сюзън умира от рак на кръвта. Книгата за рака като метафора на модерната слабост на човека и книгата за СПИН като метафора на хомосексуалната греховност се оказват по някакъв начин съдбовни в живота на изследователката на съвременната американска менталност. Нейният интерес към проблема за болестта като предизвестено очакване на смъртта и като моралистична спекулация, стигма, която осъжда болния като грешник, датира отдавна и е трайно (и тайно) свързан както с предразположението й към хомоеротично общуване, така и с несъзнатата й обреченост на коварната болест.

          Сюзън Зонтаг е драматична фигура, но не само заради това, че е отдадена на греховната любов и смъртоносната болест. Тя е такава и защото отрано и завинаги се обръща към философските теми на фотографията, която според нея представлява преди всичко визуално „разкриване на тленността“ [1]. Още като млад изследовател Сюзън Зонтаг се осмелява да погледне към онази тъмна дупка в пространството, към онзи невидим процеп в реалността, скрит във фотографската бленда, който отваря мигновен проход към отвъдността с щракването на апарата. Философията на фотографията не може да бъде занимание за всеки, защото за нея се иска сила и проникновеност – тя не е нито за хора със слаби нерви, нито за изследователи с притъпена чувствителност. Зонтаг от самото си заявяване като автор оспорва традиционния дуалистичен мироглед в науката за разделението между мисъл и чувство, интелект и сетивност [2], като поставя срещу силите на ограничената интерпретация алтернативния модус на еротизирания разум и вчувстваното проучване на света. В текста си „За фотографията“, който Зонтаг издава едва на тридесет и четири годишна възраст, тя заговаря върху трудните теми за смъртта и загубата, за агресията и колонизаторската сила на това технологично изкуство, което необратимо белязва естетиката на новото време. Неин основен обект на изследване става „светът на образите, който се кани да надживее всички“ [3]. В контекста на цялото й научно и литературно творчество този свободен и вдъхновен текст остава едно от най-зрелите й съчинения, своеобразна емблема на личността й, символичен подпис на нейното авторско и емоционално его, което винаги е било дълбоко свързано с философията и фотографията, с изкуството и хората. Накрая, когато започва неистовата борба с левкемията, Зонтаг отново проявява присъщата си духовна мощ и непонятна смелост, като казва „да“ на своята приятелка и й разрешава да употреби последния възможен хирургичен инструмент, фотоапарата, оперирайки най-дълбоката й интимност на човек, който си отива от живота. Сюзън допуска Ани да заснеме нейната смъртност, уязвимост и променливост, да фотографира бавното й чезнене от света, да запечата в двуизмерни образи физическото й изтляване сред руините на този напълно веществен свят, който ни изчерпва от начало до край.

­

Picture taken 24 March 2002 in Weimar of

Сюзън Зонтаг

­

          Истинската среща между Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц всъщност се случва още преди да се познават – тъкмо в зоната на фотографията. В ранното си философско есе „За фотографията“ Сюзън открива пътищата, които ще я отведат към последната й и може би най-всеотдайна любов: Ани Лейбовиц. В него можем да открием много от основанията на този необикновен съюз между теоретик и практик на фотографията, които се привличат взаимно, заставайки в позицията на „потенциален обект на омайване“ (Зонтаг), какъвто е както значимият обект на снимката, който заслужава да бъде заснет и завинаги изтръгнат от мимолетността на битието, така и сублимният обект на обожание в любовта, за когото си струва да живееш, а навярно и да умреш. „Да снимаш означава да придаваш значимост“ [4] – казва Зонтаг. И още: „Да снимаш значи да си присвоиш фотографирания обект“ [5]. Както за Зонтаг, така и за Лейбовиц фотографията се оказва другото име на любовта. На тяхната любов.

          Ани Лейбовиц също пътува дълго преди да срещне Сюзън – през 1988 г. фотографката е на тридесет и девет, вече утвърден творец, а писателката е на петдесет и пет, вече написала доста от най-известните си текстове. Но също както при нея, пътят й към олицетворения фотографски обект на желанието всъщност е къс – защото от самото начало, откакто изучава рисуване в института по изкуствата, тя стремително върви към своето максимално самоосъществяване във функционалността на фотоапарата, в способността му да оценностява наличното, да го музеализира, да го охудожествява и да го превръща в исторически прецедент, в уникум. Снимките на Лейбовиц от ранния й период в списание „Ролинг Стоун“ [6] през седемдесетте, от опита й в списание „Венити Феър“ [7] през осемдесетте и в списание „Вог“ [8] през деветдесетте години до днес показват точно този стремеж на фотографката към изключителност и неповторимост, който я кара да снима предимно популярни артисти и политически знаменитости за американските модни и развлекателни списания, което като че ли се превръща в нейна запазена марка. Именно на Лейбовиц се пада честта да бъде официален фотограф на музикалната група „Дъ Роулинг Стоунс“ [9] по време на най-голямото им турне из Америка през седемдесетте години на ХХ век. На нея се пада шанса да направи единствената гола снимка на певеца Джон Ленън в прегръдките на облечената Йоко Оно само часове преди да бъде разстрелян от фанатичен почитател. На нея е позволено да заснеме актрисата Деми Мур в напреднала бременност и също без дрехи… В последна сметка на нея й бива дадена онази всевъзможна свобода на фотограф, с която тя прекрачва обичайната „етика на виждането“ (Зонтаг), за да заснеме любимия човек в неговото пределно отсъствие – в пропадането му в бездната на болестта и смъртта. В началото на ХХІ век Ани Лейбовиц прави една много лична, но изцяло професионално изпълнена, една изящна, но жестоко разтърсваща фотосесия на остаряващата, страдащата, умиращата и вече умрялата Сюзън Зонтаг. „Всички снимки са memento mori“ [10] – казва Зонтаг в есето си за фотографията и продължава: „Обаянието на фотографията е в това, че напомня за смъртта“ [11].

­

Anniez_2

Ани Лейбовиц

­

          Ани Лейбовиц снима неутешимо, без пощада, всеотдайно и горестно своя обект на омайване, своя скъп идол в състоянието му на физически разпад и регресия, но все така любовно предаден и щедър към „зяпналото око на фотоапарата“ [12], издаващо единствено ненаситния копнеж по живот заедно. Сюзън Зонтаг с белия кичур на челото. Сюзън Зонтаг с тъжната усмивка. Сюзън Зонтаг в прегръдките на одеяло. Сюзън Зонтаг с вечните сенки под очите. Сюзън Зонтаг в своето легло. Сюзън Зонтаг загледана встрани. Сюзън Зонтаг в мечи одежди. Сюзън Зонтаг с първата рожба на Ани, която тя ражда на петдесет и една годишна възраст от неизвестен донор, за да я върне в ласките на своята любима. Сюзън Зонтаг с новата коса след лъче- и химиотерапията. Сюзън Зонтаг в преносима кушетка към последната операция, напускайки Сиатъл. Сюзън Зонтаг post mortem… Апаратът щрака и апострофира хода на съдбата, апаратът щрака и задържа времето в хербaрия на снимките, апаратът щрака и запечатва отлитащия фаустовски миг… „Подобно на колекционера – пише Зонтаг в своето младежко есе – фотографът е движен от страст, която, дори и привидно насочена към настоящето, е свързана с чувство за минало“ [13]. Фотографът сякаш не живее времето на другите хора – той е отстранен, не е един от тях, не споделя същото място, не е част от този живот. Той сякаш се намира отвъд. Има нещо свръхестествено и надчовешко в това, тъй като фотографът живее един миг преди и след настоящето, един ден преди и след днешния, един живот преди и след този на другите. Фотографът предчувства, предвижда, предсказва как ще изглежда съществуващото, когато него вече няма да го има. Фотографът фиксира настоящия момент, но го гледа с очите от „после“; той стои тук, сред нас, но се намира отсреща, отчужден от всички, заел друга позиция, вгледан към света през призмата на едно овъншнено зрение, подобно на птичи поглед, взор от космически кораб или от всевиждащото око на вездесъщия… Фотографът го има, но винаги липсва на снимката – той е призрачният друг, празното място в кадъра. Обречен сякаш да не умира, да надживява всички заснети, той поема част от безсмъртието на своя странен занаят. Той побеждава смъртта, творейки памет за реално съществувалото.

          През 2000 г. Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц издават своя обща книга – фотоалбума „Жени“ с предговор на Сюзън и фотографии на Ани. Снимани са около сто и седемдесет американки от различни професии, възрасти и раси, известни и анонимни: бизнес дами и рок певици, войнички и стриптизьорки, дами от хайлайфа и астронафтки, репортерки и сенаторки, политически активистки и поетеси, танцьорки и родео ездачки, всякакви… Впечатляващи цветни и чернобели кадри, взети от натура или в студио, предават неповторимата единичност на човешкото в неговото женско качество. Тези снимки разсъбличат стереотипната представа за патриархална женственост и представят жените в тяхното многообразие и неподправеност, освободени от отживели предразсъдъци и натоварени от нови социални повинности в „селището на идиотите“ [14] – самата Америка като „лобното място на западната цивилизация“ [15]. Еманципацията на погледа чрез фотографията, която побеждава смъртта, и еманципацията на жената в обществото, която става равна, макар и нееднаква на мъжа, се случват едновременно и навярно имат обща, синхронна история. Точно тази част от летописа на модерността, в която се налага фотографията като изкуство и в която процъфтяват женските движения за социални свободи, заляга в основата на общата книга-албум на Лейбовиц и Зонтаг. Фотографията и феминизмът в американски условия от края на ХХ век тук са споени от едно-единствено нещо, което Зонтаг би нарекла „човещина“. „Каква е тази човещина? – пита се много отдавна авторката в есето си за фотографията. – Това е качеството, което притежават всички неща, когато са на снимката“ [16]. Движени от любов, Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц правят фотография. Правейки фотография, Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц пропагандират една философия на човеколюбието. Личният живот на тези две жени през опита на фотографията показва, че фотографията преди всичко е хуманизъм.

­

Бележки:

[1] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 78.

[2] Пенчев, Бойко. Либералната кралица. // Капитал Light, 15.01.2005.

[3] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 15.

[4] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 35.

[5] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 8.

[6] „Rolling Stone“.

[7] “Vanity Fair“.

[8] „Vogue“.

[9] “The Rolling Stones“.

[10] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 19-20.

[11] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 79.

[12] Зонтаг, Сюзън. За фотографията.София, 1999 г., Златорог, с. 114.

[13] Зонтаг, Сюзън. За фотографията.София, 1999 г., Златорог, с. 86.

[14] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 54.

[15] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 56.

[16] Зонтаг, Сюзън. За фотографията. София, 1999 г., Златорог, с. 121.

­

Забел.: Текстът е публикуван в сп. „Фотобюлетин“, 2013, № 1, 26-28.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s