Под знака на луната

Юлия Йорданова-Панчева

­

lunni_detsa

­

          Премиерата на сборника с разкази „Лунни деца” от Сергей Комитски (изд. „Захарий Стоянов“, София, 2013 г., 190 стр.) се състоя на 7 октомври вечерта в столичния театър „Сълза и смях”. Това се случи в знаков момент, когато луната бе във фаза на настъпващ полумесец с ъглов диаметър 0,53 градуса и 2 процента осветеност, отстояща на вечните си 377 хиляди и 192 километра от нас. Тази книга на Комитски е приятно на вид, спретнато и четивно издание с редактор Тодор Коруев и художник на корицата Жеко Алексиев. Във фазата на Млад Месечко, според поверието, всеки може да си пожелае нещо и пред нас е един обещаващ подарък – нова книга с разкази и повести.

          Като внезапен звезден взрив в края на лятото тази година се появиха две български книги с лунни метафори в заглавието си: „И всичко стана луна“ – сборник с разкази на Георги Господинов; и „Лунни деца“ – белетристичният сборник на Сергей Комитски. Луната е универсален художествен образ и като че ли няма автор – неизвестен или бележит, световен или български, – който да не се е опирал поне веднъж о символиката на това космическо тяло, вечно изгряващо над главите ни, вечно съпътстващо най-интимните ни преживявания и вечно залязващо в сюблимния момент, когато сънят трябва да се превърне в реалност. Уви, луната, този романтичен символ, обикновено се оказва трагичен знак за несбъдване на мечтите и за обреченост на илюзиите. Луната като своеобразен антипод на Слънцето, като илюзия за слънце, светúло без собствена светлина, което свети, но не топли, се проявява и в най-новата и романтична по своему проза на Сергей Комитски – преди всичко в програмния разказ на книгата, чието заглавие той й предоставя: „Лунни деца“. Няма да скрия, че това е сред любимите ми текстове в новата книга на Комитски, който ме покори от самото начало с тъгата и красотата на разказаната история. После разбрах, че цялата книга съдържа еднакви в настройката си, макар и различни в сюжета и обема си, произведения – всички представящи хора със светли души, но с мрачни съдби, трагически герои на копнежа по щастие и на устояването на това да бъдеш добър човек, каквото и да ти коства. Едноименната повест „Лунни деца“ толкова силно ме впечатли, че решително поканих автора и той гостува с този текст в новосъздадения сайт за книгоиздаване и литература “e-Scriptum. Това е историята на две влюбени деца, сплели в едно годините на своето детство и юношество, преживяващи по драматичен начин превръщането на приятелството в любов (при героя Боби) и на любовта в приятелство (при героинята Ру), което може би е най-хубавата участ на всяка любов, ала загиващи трагично – най-жестоката орис на вкопчените в живота младежи. Така се случва и в реалността – луната изгрява и залязва, за да задържи заревото на слънцето през нощта…

          Лунен е прозвището на главния герой тук, лунни са двете пораснали деца от жизнерадостната, но скръбна повест за раждането, съзряването и преждевременната гибел на една несбъдната любов. По свой начин лунни са и другите герои в тази книга на Сергей Комитски – провинциалният актьор Серафим Пеев от разказа „Елфите на Дядо Коледа“, сантименталната адвокатка Фани Божикова от разказа „Крал Лир“, селският пощальон Симо от разказа „Чехов“, самотният съсед Роко от разказа „Роко и неговите баби“ (друг мой любим разказ!), майката на журналиста Миладин Кондов от „Йозо бие камбаната“, старата мома Анна-Мария Ковачева от „Възкресение“, цигуларят Стойчо Кацарски от „Хорът на джипитата“, фотографът Емил Колев от разказа „Отвъд Троянската война“, дебютиращият писател Милко Огнянов от „Сянката на Икар“, неизлечимо болният Вито Ганев от разказа „В крайна сметка“ и останалите герои от повестите „Купе от трабант“, „Сонатина за пръч и петима“ и „Лунни деца“, поместени в тази книга.

         Описаното множество от човешки характери е многообразно, майсторството на писателя проличава в умението му да типизира и да създава уникални, неподражаеми образи, които се раздвояват между успеха и крушението, бидейки далеч от мечтата си за щастие, но изпълвайки живота си с любов, доброта и скрито величие. За пореден път в художествената ни литература се появява остров на блажените, на нищите духом, които някога ще станат първи, на обикновените, но достойни хора. Впрочем този нравствен тип е обикнат персонаж в славянските литератури, които винаги са проявявали предпочитание към така наречения „малък човек“. В настоящата проза на Сергей Комитски прозвънва нещо и от християнската традиция на светите безумци и мъдри безсребърници – известни още като „юродиви“, защото и неговите герои като тях са благи и скромни, неискащи много и раздаващи всичко, същински безумци на фона на съвременния прагматизъм и глад за луксозен живот. Пряка реминисценция към хуманистичната белетристика на Йордан Йовков е едноименният герой Серафим от разказа на Сергей Комитски „Елфите на Дядо Коледа“, където Серафим Пеев жертва живота си, за да спаси катастрофиралите актьори, но не за да му предложат накрая бленуваната награда – роля във филмов сериал. Общо взето, такива са героите на Комитски тук – серафимовци и люцкановци, все простодушни и жертвоготовни хора, скромни люде на добродетелта.

          Сборникът „Лунни деца“ на Сергей Комитски затрогва, но без да изпада в милозливост и сълзлива прочувственост. Дори напротив, в прозата му се долавя печатът на мъжкото писане, тъй като е с вкус към просторечието и хумора, с предпочитание към действието и лапидарния диалог. Това е класически реализъм, дори реализъм от социален тип – някаква метаморфоза на критически реализъм, при който описанието на социалната несрета на хората от народа трябва да се разбира като скрита критика на виновниците от политическите върхове за техните нещастия. Подчертано социалната проблематика в художествената проза на Комитски превръща разказите му в подобие на басни за възрастни, които като техни читатели трябва да открият отвъд частния случай закономерните причини за несъвършенството на този груб свят.

          Реализмът на езоповския език тук е подкрепен от още една страна на реалистичността – този път от директната заемка на сюжети от живия живот. Познавам лично писателя и от него самия зная, че много от разказаното в тази книга е истинско и че повечето от историте тук са построени по действителни случаи. Но независимо от това, като един от първите читатели на „Лунни деца”, смело мога да кажа, че описаният от автора свят изглежда познат, че времето и мястото, които населяват неговите герои, са нашето време и място. Прозата на Комитски е реалистична, защото е изпълнена с реалността на собствения ни живот и ние бързо можем да я разпознаем. Още нещо – писателят е класически разказвач и заради избраната и неотклонно следвана от него третолична форма на повествование, при която отсъстват асоциативни експерименти и криволичещ поток на съзнанието. Тук действието тече независимо, присъствието на автора не се усеща, той е герой „под прикритие“, таен агент на случващото се, напълно обективен и неутрален като липсващия вездесъщ в класическата белетристика на реализма. Ако Сергей Комитски описваше героите си без литературни псевдоними и ги обвържеше с техните реални самоличности от действителността, ние навярно щяхме да видим нова форма на реализъм, щяхме да сме свидетели на едно своеобразно литературно „реалити“. Но тогава бихме се замислили относно моралността на такъв писателския избор и „художествеността” на подобна литература.

          Преди да пристъпя към финалните думи, нека изтъкна и друго голямо майсторство на Сергеевото разказване, което впрочем го сближава със сценарното изкуство. Става дума за умението на писателя да подвежда историята през различни гледни точки, да сменя повествователния ракурс и да връчва камерата в ръцете на различни герои – ту на главни, ту на второстепенни, ту на безличния разказвач. Но най-странното при този похват на Комитски е, че той обикновено експонира сюжета през погледа на някой второстепенен герой, което първоначално подмамава вниманието на читателя, и чак след това, при развитието на интригата, преобръща камерата и сменя позицията на говорене, давайки думата на смислово по-значим персонаж. Тази игра на гледни точки често пъти създава кинематографичен ефект в прозата на Сергей Комитски и го показва не само като сръчен белетрист, но и като опитен сценарист и режисьор, каквото всъщност е истинското амплоа на представяния автор. Най-красноречив пример за този повествователен подход в книгата „Лунни деца” като че ли е отново разказът „Роко и неговите баби” – казвам „отново”, защото вече споменах, че той е един от фаворитите ми в този белетристичен сборник.

          За какво ни е – най-накрая бихме могли да се запитаме – тази добра литература от класически тип, която ни предлага днес писателят Сергей Комитски, звучаща като лунна соната с думи? Можем ли с нея да се развличаме и да я четем за почивка? Уви, трябва да ви разочаровам – тя не е и не може да стане част от развлекателната култура. Тя е трудна литература, защото притеснява съзнанието и съвестта. Може ли тогава да се ползва като помощно четиво по гражданската култура, което с художествените си примери да развива морала на новите безпросветни? Уви, едва ли ще е подходяща и за това – тя не е дидактична литература, въпреки баснословния й морализъм; героите й са твърде дълбоки и нееднопланови, за да заинтересуват търсещите външни ефекти в литературата читатели. Какво й остава да бъде тогава за онези, които не търсят лесно забавление или модерна маниерност в художествения текст? Категорично заявявам – средство за самопознание, огледало на душата, скрит микрофон на днешните „обикновени” български хора. Но не на „слънчевите“ деца на желанието за революции, които искат да променят света, а на „лунните“ деца на ежедневието, които могат да накарат другите да се променят, опознавайки тях.

          Пожелавам на всички ценители на добрата художествена литература да преживеят вълнуващо запознанство с лунните деца на Сергей Комитски и да не забравят тяхното завещание:

          – Ти си… вселената… Ясно ли е?

          Румяна забърса сълзите си, подсмръкна и закачливо попита:

          – Това къде си го чел?

          – Не съм го чел. Измислил съм го.

          – Измислил си го?!

          – Не, не съм го измислил; знам го.

­

Забел.: Текстът се публикува за първи път в etopia.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s