Натюрморти оживяват

Юлия Йорданова-Панчева

­

Penko_Skumov© Пенко Скумов

­

          Сезонът на фотографията във „VivaCom Art Hall“ през ноември 2013 г. беше в разгара си. И не само поради натоварения календар на галерията, нито поради протичащия по това време Европейски месец на фотографията, организиран от фондация “Easy Art” и нейните партньори. Сезонът на фотографията се случи преди всичко заради тематичната изложба „Спомен за… (Ръчни фотографски техники)“ на сдружение „Българско фотографско общество“ и приятели, която представи над 50 фотографски натюрморта от 18 автори, издържани в духа на пикторализма.

          Ако си позволя игра на думи, ще кажа, че тази изложба действително е „спомен за ръчни фотографски техники“, които през последните две десетилетия бяха изтласкани в периферията на нашето внимание от услужливите, но препятстващи индивидуалното творчество цифрови фотоапарати. Днес всеки може да снима относително добре поради високото технологично качество на фотографската апаратура, но също така днес се снима еднакво, типово, стандартизирано тъкмо от същите помощни средства за дигитално фотографиране и отпечатване. Какво става с исторически отминалите начини за добиване на фотографски образ? Много просто – те остават привилегия на малцина специалисти от „задругата“ на майсторите фотографи, от ложата на фотографските „масони“, чието творчество постепенно се превръща във високо изкуство. Толкова високо, че дори се родее повече с живописта, отколкото със самата фотография.

          Граничен жанр в това отношение е фотографският натюрморт, който – особено когато е добиван чрез ръчна намеса на авторите, – представя класически жанр в изобразителното изкуство, изключително богат на история в живописта, но за сметка на това твърде оскъден на образци във фотографията и по-конкретно в българската фотография. В този смисъл експозиционният проект на „Българско фотографско общество“ има извънредно приносен характер, тъй като изложбата „Спомен за…“ обогатява националния ни фотоархив с редки примери на качествени фотографски натюрморти.

          Интересно обстоятелство при фотографския натюрморт, както при живописния, е неговата своеобразна противопоставеност на портрета. Обикновено се мисли, че чудото на фотографията е в това да обезсмъртява, да „спира мига“ – казано по фаустовски. Фотографският портрет прави човека да остане винаги жив, млад, красив или поне такъв, какъвто е бил някога. Фотографският портрет като че ли побеждава смъртта. Снимката остава, когато човекът го няма. Такова е класическото внушение на фотографския портрет още с появата на фотографията и навярно то е причината за развиването на масов култ към жанра през целия ХХ век, че и до днес. За разлика от този грандиозен мемориален ефект на фотографския портрет, натюрмортът сякаш казва обратното, вдъхващо значително по-тъжно и дори меланхолично послание. Заснетите обекти тук акцентират върху крехкостта и тленността на битието, сочат неговата обреченост и незначителност във времето. Фотографските изображения, които са включени в изложбата „Спомен за…“ (… живот?), говорят за едно отминало и никога неповторимо състояние на нещата. Етимологически натюрмортът означава „мъртва природа“ и е есенен жанр в пълния смисъл на думата, защото подсказва ранимостта на видимия свят, разпада на всичко материално и агонията на всичко живо. Той е жанр на раздялата.

          Но цялостната реторика на образите в изложбата на „Българско фотографско общество“ и приятели не се поддава докрай на това печално и песимистично внушение, на алюзията за „мирова скръб“, стаена в композицията на натюрморта. Ако се вгледаме внимателно в главния обект и в детайлите, които го съпровождат, в повечето фотокопия, изложени в зала „VivaCom Art Hall“, ще видим, че младите български автори се мъчат да преодолеят по някакъв начин това скръбно сияние, което се излъчва от статичните фотокартини. Въпросът е как постигат това? Странно е, но ще го призная: чрез хумор. Цветните апликации в снимките на Венета Захариева, които колажно се комбинират с автентизма на фотографския натюрморт (цикъл „Туз гьолу“, 2011-2013 г., смесена фотографска техника), говорещата мъртва врана на Десислав Лилков, която с комиксова усмивка изповядва, че „Смъртта не е краят на живота“ (цикъл „Без име“, 2013 г., цианотипия), голите човешки фигури на Марица Колчева, които само чрез счупените си телесни членове издават, че са заснети скулптури (цикъл „Без име“, 2013 г., цианотипия – тонирана в кафе), дори чифтовете износени обувки на Христо Станкулов, които са запазили формата на  изоставилите ги човешки ходила (цикъл “Calçats”, 2013 г., паладиум), се задяват с фатализма на този фотографски жанр и показват, че дори натюрмортът може да бъде весел и витален. Като връх на това послание стои фотоинсталацията на Арслан Ахмедов, подчинена на британската сентенция, че „Истинската кралица никога не облизва чаената лъжичка два пъти“ (2013 г., фотограми – тонирани в кафе). Многото копия на една и съща заснета лъжичка, поставени над маскирана в амбалажна хартия чаена чаша, във фотоинсталацията на Ахмедов проблематизират понятието за копие във фотографията, която – като всяко друго техническо изкуство – очевидно не разполага с оригинал, какъвто може да бъде търсен единствено в полето на уподобявания от артиста обект. Но заснетата чаена лъжичка „оригинал“ ли е на фотографските й копия? Физическият феномен „оригинал“ ли е на фотографското му изображение? Разбира се, че не. Контрастът между реалността на единствената триизмерна чаена чаша и иреалността на безбройните двуизмерни фотографски копия на чаената лъжичка (според въображаемия брой на употребата й от кралицата) също е предизвикателство към сериозността и застиналостта на натюрморта, който като жанр е осъден да говори за смъртта, но като изпълнение от българските автори не спира да призовава живота.

          Фотографският натюрморт, който възниква още в първите години на фотографията, става съвременник и своеобразен изразител на епохата на декаданса от втората половина на ХІХ и началото на ХХ век. Може би нещо от духа на Краевековието завинаги се отлага в стилистиката на този изобразителен жанр, който става особено популярен в парадигмата на пикторализма като специфично фотографско направление през първите години на ХХ век. Фотографският натюрморт съпротивлява на документализма на това новоизобретено изобразително средство и показва как, снимайки, човек отново може да рисува – не само да казва истината, а и да изказва отношение към нея. И ако има още един контрапункт на натюрморта във фотографията освен портрета, то това със сигурност е документалната, събитийната, репортажната фотография. Натюрмортът е чужд на всяко движение и това го свързва категорично с традицията на живописта, като го отдалечава радикално от революционността на киното, произлязло също от утробата на фотографията. Наред с това фотографският натюрморт е чужд и на културата на факта, която бива оповестена с настъпването на модерните времена, с развитието на медиите и професионализацията на журналистиката, с масовизацията на фотоапаратите и навлизането на снимането в ежедневието на хората. Разбира се, цялата тази съпротива на жанра при верността му към първообраза на статичния обект го отнасят към великото изкуство на предходните майстори на четката. Тук, пред фотографските изображения на съвременните български автори, имаме подобно търсене – на един класически, философски натоварен и художествено обозначен свят. Таблата на младите фотографи в галерия „VivaCom Art Hall“ сякаш идват да ни кажат: ето, това е художествена, а не документална фотография! И ние ще се съгласим, че фотографският натюрморт показва пределната граница на художествената фотография. Отвъд него няма повече фотография. Отвъд него (или по-скоро „зад“ него) остава само живописта.

          Като споменах за художество, накрая ще обърна внимание и на техническото майсторство и особения начин, по който са създадени тези фотографски натюрморти. Понеже не съм практикуващ фотограф и не познавам отблизо тайните на занаята, мога да говоря за това изкуство само като човек непосветен, стоящ пред дверите на храма. Но все пак изложбата сама ни казва твърде много: това са изображения, постигнати с ръчни фотографски техники, или по-точно – това са фотоизображения, създадени чрез различни начини и степени на ръчна намеса от страна на авторите. Експозицията на „Българско фотографско общество“ се оказва провокативна предимно в технически, дори не толкова в съдържателен, план, защото тя декларира открито своя специален, немодерен, а някои биха казали дори „демодиран“, подход, при който фотоизображенията се постигат ръчно, а не автоматично, в процеса на извличане на фотографския отпечатък. Изложбата „Спомен за…” казва открито „стоп“ на цифровата фотография, „стоп“ на дигиталните апарати, „стоп“ на техническата унификация при снимането, „стоп” на профанирането при избора на обект и жанр и на конкретна технология и техника за реализация на кадъра. Тя казва твърдо „да” на ерудираната фотография и на автентично художническата намеса при планирането, осъществяването и финализирането на фотоотпечатъка – с ръка, материали, материи, химически процеси, дълги експозиции, наблюдателност, приложен труд и т. н. Авторите, участващи в тази изложба, „правят“ в буквалния смисъл на думата своите фотокопия – те изработват, ръкоделстват снимките, които виждаме. Всеки един от тях има своята професионална тайна и ако желае, би могъл лично да ни я представи чрез съдействието на сдружение „Българско фотографско общество” и неговите съидейници. Авторите на фотографски натюрморти в „Спомен за…” са Арслан Ахмедов, Венета Захариева, Венета Тилева, Веселина Скумова, Владимир Кукурин, Вяра Янева, Деница Попова, Десислав Лилков, Драго Горанов, Ивайло Филипов, Катя Чаушева, Любомир Атанасов, Марица Колчева, Михаил Златев, Николай Димитров, Пенко Скумов, Петър Влахов и Христо Станкулов.

          В заключение ще обобщя, че през ноември 2013 г. в зала „VivaCom Art Hall“, когато властва Сезонът на фотографията, видяхме една фотографска експозиция, която беше истинско събитие в българския културен живот. Защото ръчно изработени фотографски натюрморти не се виждат всеки ден. Това е рядък, дори бих казала ексцентричен жанр и ние като зрители и почитатели на качествената фотография имахме историческия шанс да се насладим чрез инициативата на Българско фотографско общество на едно изключително изкуство.

­

Забел.: Текстът е публикуван в сп. „Фотобюлетин“, 2013, № 2, 60-63.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s