Неиздадената книга за българските будители

Юлия Йорданова-Панчева

­

А каквото вам говоря,

говоря го на всички: бъдете будни!

(Евангелие от Марко, 13:37)

­

buditeli

­

          Будителство, просвета, бъднина… Колко романтика и мечтателност има в тези думи! И носталгия…

          Това е носталгия по мистичната романтика на светите книги, завещани някога от Христовите апостоли – най-първи измежду будителите на този свят. Но това е носталгия и по просветителската романтика на първите ни национални интелигенти, проповядващи вече не покаяние като ранноапостолите на световната религия, а деятелна бунтовност като Апостола на българската свобода Васил Иванов Кунчев и безчетните му именити или безименни съратници.

          Но колко трудно споделима днес е вярата в заветите, както в началата на пътищата, прокарани от Отците; и колко трудно постижимо е сега съмишленичеството с идеолозите на националното единение, както в епохата на тяхната сърцата деятелност! Тъй като критичният разум отдавна е засегнал свещеното тайнство и метафоризма на притчите, а политическият интерес отдавна е разпоредил (привидна) веротърпимост и етническа толерантност, представляващи алфата и омегата на днешния хуманизъм. Ето от къде иде и тази неустоима носталгия в инак тъй автентични думи на мечтанието като “будителство”, “просвета”, “бъднина”.

          Сега тези словни икони стоят в скрина на нашата историческа памет на българи като наследници на православната християнска традиция и потомци на бурното Балканско възраждане. Изваждаме ги само на пролет, за да проветрим романтическата им същина и я спасим от музейно тление, или пък ги излагаме още веднъж на есен, за да изпитаме екстаза на носталгията и проверим резистентността на патриотическата си съвест пред новите духовни влияния. Веднъж на Двадесет и четвърти май, в деня на Светите равноапостоли Кирил и Методий и втори път на Първи ноември, в деня на Българските будители ние отново заговаряме за просвета и бъднина, за светлина и будителство, за мечти и носталгии…

          В останалото време живеем ако не с вяра, то някак “на доверие”, и ако не с патриотизъм, то с един здравомислен прагматизъм, осигуряващи ни необходимия верски и идеен existenzminimum. Споделяме универсализма на християнското братство, неговата разточителна символика, но все нещо в него ни остава чуждо и далечно, привлекателно и непостижимо. Организираме затрогващи шествия и патетични митинги в чест на националните си герои, но все нещо остава скрито дълбоко в нас да ни гнети и прави гузни пред желанието за искрена възхита и всеотдайна почит. А какво е то – съпътстващото всички романтични чувства тревожно неудовлетворение?

          Най-после трябва да сторим това признание. И ако има подобен нещастен гений между нас, той трябва да опише с изповедална страст трагическата невъзможност да повярваме и да бъдем докрай себе си… Има много книги до днес, изписани за българското будителство – за това как от словесното семе на Бога прорастват кълновете на народната вяра или за това как от мъченическата кръв на българските херои поникват цветовете на националната гордост. Свитъкът на този покъртващ духа летопис продължава да се разгръща и сега и навярно той не би имал край, ако не беше тази интимна тревога пред неиздадената книга за българските будители. Кой знае за нея, кой я е чел и най-сетне – кой би могъл да я напише и издаде? Един човек, група еретици или цял народ? Тази може би “сатанинска книга на религиозно богохулство и национален нихилизъм”, както биха се изразили някои…

          Не за верско самобичуване или патриотически самолинч ще става дума в нея. Нито пък за реторическо венцехвалене и школско преповтаряне на нарцистичния фантазъм ще се говори там. Не! За това са изписани с черно мастило достатъчно страници и още много чакат да бъдат впечатани в книговезкото ателие на словослагатели и стихоплетци. Някое и друго последващо археологическо разкритие или антикварна находка само биха допълнили и разкрасили досега сполучения образ на българските будители като свръхмощни и ортодоксални водачи към лъчистото сияние на победата в похода на Вярата или Нацията. Но къде тук може да се провиди човешкото страдание, изкупното тържество на гибелта, боговъплътената участ на смъртното поражение? Къде в тази неиздадена житиепис са здрачните мигове на българското будителство? И най-после – къде са сълзите, подплатили ликуването, и риданията, оправдали словото? Къде е личната драма на успеха в тази все още ненаписана, а може би и ненаписуема книга за българските будители?

          “Иисус се просълзи” – казва Светото писание за Богочовека, изправен пред болката на смъртта и пожелаването на възкресение за поболения Лазар. “Щом ме съзря измежду множеството, клюмна полечка с главата си в знак на поздравление и очите му се напълниха със сълзи” – описва Захарий Стоянов последния взор на комитетските хора към плачещия Левски, наричан още Дякон Игнатий, преди той самичък да се разпопи в далечната 1863 година и сетне да се превърне простичко в Апостола на българската свобода през трагичната 1873 година. “О, майко моя, родино мила, / защо тъй жално, тъй милно плачеш?” – добавя Ботев за всемирната и общонародна скръб по българския Герой, след гибелта на когото “твърде странен ще да бъде оня съвременник – заключава медвенският хронист в биографията си на Васил Левски, – който стисне очи пред тоя позор и извика френетически: Да живей България!…” Позорната смърт на националния идол и мъчителната участ на Божия син не могат да не смутят безметежния сън на грехопадналото човечество и самонадеяния етникум, които още нехаят и всуе стоят невежествени за потресаващия епос на изкупното страдание и тържествуващата саможертвеност. Винаги е било лесно да се говори за силата и героизма на великите човеци, за смелостта в подвига на сина Божий или на “твой един син, Българийо”, но никога не ни е било възможно да признаем истината за самотната обреченост на героя, за всемирната му изоставеност и греховна предаденост от себе- и нему подобните. Не, не е издадена тая може би посрамяваща колективното достойнство и националното самолюбие книга за народни предателства и духовни падения, които като Lucifer – “носещия светлина” изпаднал ангел! – преследват славата на българското и на всяко друго будителство. Не, не е написана още книгата за оня народ, който от “Осанна!” стигна до “Разпни Го!” или пък който от псалта си в карловската черкова направи последен обесник “там близо край град София”… Не, не бива! – биха проридали в душата си всички евангелисти на новото време. Не, не трябва! – биха захлипали в сърцето си всички агиографи на националната чест. И навярно биха били справедливи в срама си и праведни в гнева си да подхванат, Божем, такава тъжна книга…

          А какво да сторя аз, бедният учител, две хиляди години след раждането на Христа и сто и тридесет години след гибелта на Левски? Аз, днешният просветител и подбудител към вяра и благоговение пред християнските ценности и българските светини. Аз, модерният словодържец и народен наставник, който “покръства” в учението на световната харта за правата на човека и в Търновската конституция за правата на гордост и задълженията на страхопочит пред националния жертвеник. Какво да сторя аз, която вече нося годините на Василевото разпопство, но още нямам възрастта на самообреклия се Христос? Какво да сторя аз, Господи? Нима да се оставя да ме повлече литийният унес на приспаното от векове и хилядолетия “будителство”, което преповтаря кухите фрази на възторг пред човешкото страдание и безсъвестните клишета на преклонение пред нелепата смърт! Или пък да се обърна, противно на собственото си благородство и “роденост из благото” на своите учители, и да загърбя и забравя всичко туй, понеже отродяващи били годините и виновно било времето! Едва ли мога да сторя това – аз, клетият български учител в кратколетната възраст на своята омъдрена младост.

          Зная, че ако бих последвала отколешния и отъпкан път, никой от тия, дето сега се зоват най-млади, не би тръгнал подире ми, защото това няма да е техният път. Бунтовните маршове и утопичните шлагери не са музиката на тяхната волност и ето защо без нужния превод от някогашната възрожденска патетика на съвременната постромантична реч няма да се мине. Това е моята трудна задача днес: да свържа езиците на времената и да разбудя съзнанието на съвременника за скрития им и помрачен от патината на навичността смисъл. Защото човек узнава за болката на другия само през собствената си болка и за въжделенията на чуждото минало единствено чрез надеждите на собственото си настояще. Именно аз, скромният и незнаен български учител, днес трябва да подпомогна разбуждането на сетивата и отварянето на взора ни като човеци за оная живост и преблагост у древните мечтатели и ревностни будители, насочени към извечното слънце на вярата и просветата, което остава да грее и над нас.

          Ала зная и това, че ако бих проправяла нов друм, то никой от тия същите, пак наречени “млади”, не би забележил стъпките ми, понеже бързо ще бъда отлъчена от “старите” и хвърлена вън от стъгдата им… Та може ли силом от нищото да се твори история по собствено желание или да се прави бъдещност само по едното, лично призвание? – с право биха ми възразили. Прегазването на старите пътеки и забравянето на собствената историческа идентичност, както и отдаването на нови земи с чужди имена и различни поселници, където няма ни твоята мъка, ни твоята любов, са еднакво безумни и злотворни за всеки, който търси да се самопостигне. Пренебрегването на собствената културна памет и промечтаването в чужда историческа бъднина биха оставили тоя род без мисъл в себе си и чувство за собствено битие, което пък би било равностойно на умиране. Затова моя е и тази задача да кажа днес: “Спрете! И повърнете се към своето място под слънцето, което ще освети лицата и душата ви и ще ви направи българи и хора! Пожалете, пожалейте родовото си име, за да пребъде и личното ви тук и сега, навсякъде и завинаги!” Амин…

          Тъй аз хем ще бъда в своето си време, хем ще остана на своето си място. Аз, българският днешен просветител.

          Питам се, кой ще ми заплати труда и възобнови силите ми за всичко, дето ще сторя с тихо усърдие и вярна самопожертвователност? Кой ще разбере езиковия ми подвиг по свързването на времената и патриотическата ми молитва срещу обезлюдяването на дома ни? Кой ще ме спомене и мен, „даскала“ от двадесет и първия век, в бялата книга на българското будителство? Един човек, група еретици или цял народ?

          Кръстният знак на разпятието и бесилката като че оставят сянката си пред моите разпътни нозе, които търсят коя посока да хванат и чий глас да последват. Да разчитам дословно думите “будителство”, “просвета”, “бъднина” от безчетните книги на българската историография и да преповтарям изветрялата реторика от безбройните песнослови за българските будители, без никой да ме чуе – няма да принесе особено благо на народа и питомците ми. Още по-малко ще бъда полезна някому, ако сама или в сътворчество дръзна да напиша онази невероятна и страшна книга за предаденото, обесеното, обреченото българско будителство, от което и аз съм част, идваща да разклати и без това крехките устои на столовитото някога си българско arbor mundi. Какво тогава мога да сторя и кажа в заключение на тези, които ежедневно храня със словото си? И на себе си, разбира се, която от словото си се прехранвам?

          Ще опиша своята носталгия по голямото мечтание в тези думи, които и днес трябва да ни спасят от ужаса на безверието и болката на незнанието: “будителство”, “просвета”, “бъднина“.

­

buditelstvo

­

Забел. №1: С този текст авторът печели Трета награда в конкурс за есеистика „Цветан Стоянов“ на тема „Неиздадената книга на българските будители“, организиран от Салон на изкуствата в НДК – София, 2003 г.

Забел. № 2: Текстът е публикуван в „Неиздадената книга на българските будители. Есета“, С., 2003, 66-71.

Забел. № 3: Текстът е публикуван във „Везни“, 2003 г., № 9, 57-60.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s