Хубавото грозде на съседа

Пенчо Чернаев

­

pismo_Pencho-Chernaev

          Много често, вторачени единствено в себе си и в това, което сами дълбаем, не виждаме какво чудесно грозде е наляло мераклийски обработваното лозе на съседа и нямаме сърце да се зарадваме на резултатите от труда му – зер,освен нас, други няма.

          Тези мисли ми идват на ум, като препрочитам най-новата (35-та по ред!) книга на Лозинка Йорданова „Вихрушки пътя ми измитаха“. Нейният писателски друм е пример за всеотдайност в едно по сърце избрано поприще. Съвсем справедливо критикът Благовеста Касабова отбелязва, че Лозинка Йорданова е посветила творчеството си, респективно живота си, за откриване, изследване и популяризиране на българското народно творчество. Ще допълня, че в тази сфера в съвременната ни литература тя комай няма дори съперник.

          В миналото – да! Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Николай Райнов, Светослав инков…. Тъкмо с тия имена тя мери ръст в това необгледно поле, като следва традициите им, но влага и своето новаторство, прави своя структура, свой подбор, своя подредба.Българска митология, Български празничен календар, Български народни приказки за царе и царици, за моми и момци, за невести и свекърви, за змейове и хали, за самодиви и русалки, за караконджули и таласъми, за умници и дяволици, за габровски зевзеци и шопски хитреци…

          Коя е Лозинка Йорданова? В календарчето на СБП лаконично е отбелязано, че е родена в с. Дреновец, Видинска област, неизвестно кога, а и това не личи нито по лицето й, нито по фигурата й, нито по поход ката й. Следват години на учене и учителстване, на всеотдайна работа с децата в Националния дворец на пионерите (чет нямат изработените с тях в народен стил сурвакнички, мартенички, поздравителни картички, сувенири), на ръководител на Школа по етнография и фолклор. Тя е основател и председател на етнопедагогическото сдружение „Проф. д-р Иван Шишманов“, организатор на много културно-патриотични прояви. Сдружението се идентифицира именно с нейната научна и родолюбива народополезна дейност.

          Лозинка Йорданова е може би последният мохикан-изследовател на живо, на терен, както казват учените, на българския фолклор, на митове, сказания, предания, легенди, обичаи, обреди, облекло, накити… Тя съчетава в себе си фолклориста и етнографа, историка, народопсихолога и писателя и ни поднася красиви описания на сватбарски и годежарски, коледарски и великденски, сурвакарски и жетварски обичаи…

          Почти няма кътче от Българско, където да не е стъпил кракът й и с бележник в ръка да не е разпитвала стари сладкодумци и многознайници, като дядо Милен от Копиловци, Берковско, дядо Ангел Джигров от Ковачевица в Западните Родопи, Мария Бакалова от Пиргово, Русенско, баба Петрана от Недан, Великотърновско, баба Дена от Фалковец, Белоградчишко, Петранка Андонова от Аврен, Варненско, дядо Тасо от Горно Райково, сестрите-нестинарки баба Катерина и баба Стояна от Странджа и много, много други. Слуша разказите им за кукери и нестинари, сурвакари, коледари, лазарки и т.н., и т.н. и бърза да ги запише, за да ги съхрани за бъдното. В това отношение тя е ревностен продължител на възрожденско -апостолската мисия на проф. Иван Шишманов и проф. Михаил Арнаудов, на Елена и Васил Стоин. От своите информатори, както ги нарича, тя черпи жива вода, вдъхновение и вековна мъдрост и посочва имената им, за да останат в българската памет. Нерядко те й поднасят нови варианти на известни митове, като тия защо Баба Марта често мени настроението си, защо ветровете се бият, защо месечината ходи без дреха… Лозинка притежава невероятно чувство за хубост, за красота. Есетата й за камбаните и звънците са сред най-прелестните в. книгата.

          „Вихрушки пътя ми измитаха“ е въплъщение в слово на самата авторка с нейните неизбродни пътища и срещи, с нейните преживявания и тревоги, будни нощи и ранни утрини, размислите й за съдбата на фолклора, на българите, на България. В книгата е втъкан животът й през нейните творчески десетилетия. „Моята задача тук е да.посоча пътя към кладенчето с жива вода“ – мотивира усилията си тя. Писмото й е белязано с парещи въглени от народната реч, пресеяно през три сита, за да грейне със самородната си хубост и да остане за бъдното.

          Примерите или цитатите, които ни подяася, за да илюстрира тезите си, са подбрани елмази от българския фолклор:

                              Аз си любя, мамо, млад овчарин,

                              млад овчарин, шилегарин,

                              че е майстор на кавали,

                              на кавали и на хурки.

                              Направил ми нова хурка

                              и на нея ме изписал:

                              хем да преда, хем да го гледам.

                              Направил си меден кавал

                              и на него ме изписал:

                              хем да свири, хем да ме гледа.

          Или тъжно-родопската:

                              Добре ми дошъл, овенчо,

                              на момински равни дворове.

                              Поблей ми жално с устинки,

                              потропай ситно с ножинки.

          Читателят даже не се пита текстовете дали са есета, разкази, пътеписи или очерци. Това не е важно и за критика, защото главното са събраните народна мъдрост и памет.

          „Задавал ли си някому въпросите защо се сурвака на Нова година, защо играят лазарки през пролетта, защо се кичим с мартеници на първи март?“ – пита тя и търси разковничето към тия народни традиции, обичаи и обреди. Описанията на нестинарството, кукерствата, ладуването, лазаруването и др. са живи, многоцветни, автентични свидетелства за тия ярки театрално-зрелищни обичаи, присъствали десетилетия и столетия в народния бит.

          В повествованието оживяват народни предания за агарянска сеч и потурчвания, за народна горест и гордост, за непреклонили глава пред насилието хубави българки и левент-юнаци, за посрещането на братушките… Удивителни със своята свежест и простота са втъканите в книгата народни мъдрости като благословията „Ела, Боже, да вечеряме!“, умните думи на дядо Запрян от Злокучене, с които разваля Слънчовата сватба: зер сега то е едно и изгаря всичко през лятото, а като му се народят дечица, какво ще стане?

          Езикът на повествованието е с народен оцвет, той е дъхав, пъстър, живописен, песенен, изпълнен с лиризъм, връща ни към сладкото слово на Тодор Влайков, Иван Кирилов, Петко Тодоров…

          „Вихрушки пътя ми измитаха“, съхранила в страниците си спомени за стотици срещи, топли усмивки и огрени от радост очи, е красиво, родолюбиво и паметно четиво.

­

Забел.: Текстът се публикува за първи път в etopia.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s