Времена и кукли

Милка Начева

­

Milka-Ncheva

Автор: Милка Начева

­

         ВРЕМЕНА И КУКЛИ

­

Баба е играла с кукли от парцали.

Все си я спомням да се хвали, хвали…

как кроила, шила, всичко – самичка!

Как жертвала щедро някоя поличка,

на скъсано място изрязвала пазва

(за цвета я питах –

изглежда не помни, защото не казва).

Дантелена фуста покривала краката,

с най-голяма гордост списвала главата.

Изброяваше „отличителните белези“

на куклата едва ли не като паспортни данни.

Не надве, натри –

подреждаше ги във графи:

големина на главата – юмрук и половина;

форма на лицето – пълна месечина;

с бузи големи, разбира се, пембени,

върху едната – бродирана бенка

(и баба имаше такава, приличаше на дренка);

устата – изящно търкалце,

рисувано с молив или със перце,

също в цвят пембен,

химическият молив – леко навлажнен;

очите – разбира се, копчета,

голeми, стъклени топчета

и сини, сини като синчец,

здраво зашити с черен конец,

мястото на конеца – точно гледеца;

косите – разплетен чорап,

който преди да стане фризура,

предхождаше го процедура:

напоен в захарна водичка –

две към една лъжичка

(може и към три) –

простира се на слънце да се изсуши.

А когато бързах, притисках го с ютия,

да не се залепва – през листче хартия.

Проста процедура, тоест „апретура“.

Конецът – колосан в захарна вода,

разплетен, докарва къдрава глава.

Цветът на косата – сивосинкавозелен,

тоест неопределен.

Явно чорапът е бил избелял

или от прането – с размазани шарки.

Тук-таме дъмгички, не много ярки.

Зад лявото ухо, понякога зад двете –

нежно книжно цвете:

ружа или маргаритка,

здравец – цяла китка!

Хартия имах разтеглива и много издържлива!

На челото – низ пендари, жълта лъскотия,

намерена някога в бонбонена кутия.

Постепенно всяка подробност в описанието на баба

отдалечаваше представата ми за чисто парцалена кукла.

Работила е не съвсем по правилата,

като че има такива – за красотата.

Когато баба се запънеше и не се сещаше какво още да каже,

започвах аз да я разпитвам.

Понякога въпросите ми я объркваха

и тя ровеше и се заплиташе в гънките на мисълта си…

Забравяше, повтаряше, напълно оправдавайки любимата си придумка:

„Акъла от нощеска дали ще стигне днеска?

Като е един, да си го пестим!“

Та подхващах я аз:

– Бабо, куклата ти имаше ли крака, ръце?

– Разбира се, как не!

Тройни плитки от гайтани…

И теб съм те учила, не помниш ли – лани!

– Вярно, бабо, да –

като плитка от коса.

Но… малко съм забравила

как ги беше направила.

Бабо, ами основата на главата?

Каква беше – парцалена плънка

или просто кратунка? 

– Не, гледах да е мека

и предимно лека:

чепкани кълчища, ръжена слама…

Както дойде, каквото хвана.

– Бабо, как се казваше твоята кукла?

– Да не съм я кръщавала! Кукла, детенце на мама!

Никога не порасна, не стана голяма.

– Бабо, какви игри играеше с нея?

– Всякакви! От понеделник до неделя!

Все си я гушках, все си я люшках.

Вечер я завивах. Все с песни я приспивах!

Правех я на булка, люлеех я на двора в шарената люлка.

Често във неделя я водех на хорото.

Сега си давам сметка: скучало е горкото!

Самата аз не можех още да играя,

не смеех да се хвана дори и накрая,

само гледах, гледах да схвана някои стъпки.

Леле-мале, а от гайдата побиваха ме тръпки!

 – Чакай, бабо, това е друга тема!

Аз вече не мога думата да взема…

Внимавай, продължавам въпроси да задавам!

Бабо, куклата ти можеше ли да говори?

– Ама че го рече! Като как така

кукла ще говори с рисувана уста?

– Защо бе, бабо? Ти забрави –

куклата на ужким всичко прави!

А как я наказваше, когато не слуша, бабинко, кажи!

– Вече прекаляваш, боже опази!

Защо да я наказвам? Какво знаеш ти…

Само я галех, беше ми добричка

и не се боеше да стои самичка.

Толкова разбрана, сладка послушана…

– Да, послушана! Била е глезана.

– Признавам, моето момиче,

но глези само оня, който обича!

Tа и аз от обич – истинска, голяма…

Ти знаеш ли, наистина

можех да й викам Глезана!

– Не, бабо, не! Повече би приличало на твоята кукла

името… .Фукла!

Тук усетих, че сбърках. Баба ме пусна от скута си

и повече нищо не каза. Дали не бях я огорчала?

Така е с възрастните… Забелязала съм, много лесно се обиждат,

но и лесно им минава. Стара памет бързо избледнява!

Баба стана, отиде в друга стая,

мене остави да играя.

Но аз не се стърпях, надникнах при нея – лежеше на кревата.

В люлеещия стол люлеела й се главата.

Знаех си аз, не беше обидена вече,

но мислите й – далече, далече

при спомена, когато не е била баба, а нещо като мен…

Да, но не съвсемI

– Сега ти, бабо, слушай: не е срамота

опит да обменяш с млада глава.

На теб съм се метнала – голяма бъбрица!

Но признай си, бабо, и малко умница!

Аз имах много кукли – всички до една

с чудесни имена: Жасмина, Роза, Виолета,

Леа и Антоанета!

Помниш ли, бабо, Роза ти ми подари!

Беше ми любимка, от всички най-голяма –

легнала по гръбче, викаше ми „мама“.

Просто да се чудиш, че всичко е игра,

но какво й стана? Един ден онемя!

Тъжно ми беше, докато разбрах –

навита пружина вместо стомах!

Счупен механизъм. Чиста илюзия за жив организъм!

Това с твойта кукла, бабо,

не можеше да се случи.

Колко си си права – човек цял живот се учи!

А „на ужким” значи като си измисляш, и то в пълна мяра,

после да действаш с истинска вяра!

Фантазия, бабо, е продължение,

мъчно за разбиране, но следва обяснение:

ужким е нещо като театър.

Реализъм ли, казват? Вятър!

Представи си само на правдата напук

да се правиш на друг.

Но да се върна на моите кукли:

кога с игрички, кога с песен –

правих им живота интересен.

Свирех им пиано, учех ги езици,

понякога строявах ги почти като войници.

Държах за дисциплина в моята дружина!

Режисирах представления

с антракти и явления,

сменях тоалети – някои от чужбина,

имаха перуки от чиста коприна,

тоалети зимни, тоалети летни,

а за Антоанета даже и балетни!

Къпех ги във вана почти всеки ден,

а не като тебе – в олющен леген.

Разхождах ги по две, по три…

Сeгa аз ще кажа: „Какво знаеш ти?“

Парфюмирах ги със спрей…

Не завиждай, бабо, моля те, недей!

Бабо, бабо, ти заспа!

Бърборих дълго време,

как няма да задреме?

Но, бабо, изпущаш важно изречение

и мойто извинение.

Не ти си остаряла,

само куклата ти – овехтяла!

А Жасмина, Роза, Виолетка,

Леа и Антоанетка –

никоя не беше фукла.

Внучки бяха само

на твоята кукла:

куклата без име, със стъклено око,

парцалената кукла от време оно.

Добре, че баба беше мъничко заспала.

Следват мъчни думи, дали ги би разбрала?

Алтернатива с перспектива…

За днешна кукла Барби

какво да ви река,

за нея аз съм баба

и трябва да преглътна горчивия хап

на модните тенденции от нейния етап!

Жатейска правда е, не бреме,

че всеки и всичко имат свойто време,

та камо ли куклите…

Още този век – станали концепция за живия човек!

­

Забел.: Текстът е написан от художничката и автор на театрални кукли Милка Начева през 1998 г. в дар на етнопедагога и кукловеда Лозинка Йорданова.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s