Болката на фотографията

Юлия Йорданова-Панчева

­

Първо издание на книгата у нас (София, 2015)

 

          На българския литературен пазар през 2015 г. се появи последната книга на забележителната американска интелектуалка Сюзън Зонтаг „Да гледаш болката на другите“, дело на издателство „Изток-Запад“, в превод на Юлиян Антонов [1]. Създадена една година преди трагичната кончина на писателката в обречена борба с болестта, тази книга е лебедовата й песен, посветена на ролята на фотожурналистиката и по-специално на военната фотография, отразена медийно, в съвременния живот на западните хора.

          Рядко могат да се прочетат подобни задълбочени изследвания върху това сложно визуално средство, каквото е фотографията – колкото изкуство, толкова и оръдие на оперативната историография, – което да съчетава философски наратив, изкуствоведско есе, културологично проучване и медиакритика. Но такъв е синтетичният, дори бих казала синкретичният, стил на тази авторка, неподражаема в начетеността и неподправеността на своето вдъхновено писане. Още по-ценен е този труд в контекста на собствената й биография, доколкото той затваря кръга на нейните монографични трудове, започнал с книгата „За фотографията“ през 1977 г. и завършил отново с опит върху фотографията през 2003 г. И над всичко, това изследване е феноменално с отправената от самата авторка полемика към собствената й по-ранна творба по въпроса за тривиализацията на злото посредством фотографското му заснемане, ако перифразираме цитираната по друг повод от самата Зонтаг Хана Аренд.

          Ако в началото на своята кариера младата интерпретаторка на фотографски изображения твърди, че фотокопията банализират фактическото несъвършенство на света, преумножавайки го, и вместо непоносимост към него насаждат отегчение и апатия, то в късната си книга омъдрената писателка оспорва своята първоначална „консервативна критика на разпространението на такива образи“ (с. 117). В крайна сметка, казва Зонтаг, „моралният патос на фотографираните зверства“ (с. 114) остава имплицитно заложен в тях и тъкмо той обвързва фотографията с една основна линия в традицията на ръкотворните изображения. „Иконографията на страданието е с дълго родословие“ (с. 45) – отбелязва Зонтаг и заявява, че „мъчението само по себе си е каноничен художествен сюжет“ (с. 47), който може да бъде проследен в историята на изобразителните изкуства. Представено с ръката на художник или възпроизведено чрез машината на камерата, човешкото страдание отдавна занимава пацифистично настроената част от човечеството, служейки преди всичко на каузата на хуманизма – като се започне от християнските фрески, мине се през постренесансовите офорти на художници като Жак Кало [2], Ханс Улрих Франк [3] и модерниста Франсиско Гоя [4], стигне се до фотоизображенията на Алегзандър Гарднър [5] и Ернст Фридрих [6] и се завърши с движещите ленти на Абел Ганс [7] и Лариса Шепитко [8] (това са само малка част от примерите на Сюзън Зонтаг в книгата й за болката пред снимките на ужаса).

          Действителният повод или по-точно предпоставка при подхождането към темата за насилието и страданието, видени през обектива на фотографията, Сюзън Зонтаг взима от последната есеистична книга на Вирджиния Улф „Три гвинеи“ от 1938 г. В нея под феминистичния знак, че „Мъжете правят войните“ (с. 7 от книгата на Зонтаг), видната английска писателка проблематизира снимките („картини, изобразяващи действителни факти“ – цитат от Вирджиния Улф), които озовалото се под фашистка обсада през 1936-1937 г. испанско правителство е разпращало два пъти седмично до медии и симпатизанти като авангардна пропаганда в своя подкрепа. За Зонтаг ключов е интересът на писателката не просто към фотографското зрелище на човешки издевателства, а към потенциала на това техническо средство да манипулира общественото мнение и да налага етични стандарти. Фотографиите на политически изстъпления над милитаризирани и цивилни групи хора стават част от журналистиката в средата на ХХ век и съставляват може би най-фрапиращата извадка от съвременната сензационна (новинарска) журналистика. Прегледът на Зонтаг е необичайно богат и панорамен – от Кримската война (1853-1856 г.), в която за първи път се появява т.нар. военна фотография, [9] и Американската гражданска война (1861-1865 г.) до военния конфликт в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) и атентатите в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001 г. (Ако беше жива днес, Сюзън Зонтаг навярно щеше да коментира противоречивите фотографски свидетелства от войната в днешна Украйна или чудовищните видеозаписи от самопровъзгласилата се наскоро Ислямска държава.)

          По повод предизвикващите душевна болка снимки, изобразяващи физическа болка на други хора, Сюзън Зонтаг пише: „Какъв е смисълът да се излагат? Да будят възмущение? Да ни карат да се чувстваме „зле“, т.е. потиснати и натъжени? Да ни навяват нерадостни мисли за човешката природа? И струва ли си изобщо да ги гледаме, щом документираното на тях е извършено отдавна и е загубило давност? Ставаме ли по-добри, като ги виждаме? И те наистина ли ни казват нещо? Или просто потвърждават онова, което знаем (или ни се ще да знаем)?“ (с. 100). Това не са реторични въпроси. И за разлика от първата си фотографска книга, тук Сюзън Зонтаг бяга от категоричните отговори и предлага многопосочен размисъл. Целият текст на това изследване върху „фотографския мониторинг на войната“ (с. 25) е осеян с ерудитски препратки към историята на живописта или фотожурналистиката, към художествената литература или политическата история с оглед на психологическото въздействие и моралната провокация, която оказват подобни снимки. Този специфичен подход към темата, белязан от непривичен релативизъм и свръхинформативност, донякъде се дължи на начина на възникване на книгата, породена от лекция на Сюзън Зонтаг в Оксфордския университет през 2001 г. и от предговора й към сборника с фотографии на Дон Маккълин, издаден през 2002 г. Въпреки това академично и изкуствоведско родословие на последната й книга, в нея не може да се търси очакваната системност и последователен аналитизъм, какъвто откриваме в други текстове на Зонтаг. Свръхесеистична, граничеща на места с публицистичната стилистика, тя е съставена от девет неозаглавени части, условно посветени на теми като: Вирджиния Улф и фотографията (първа глава), история на фотожурналистиката и в частност на военната фотография (втора глава), фалшификат и оригинал във фотографската практика (трета глава), фотографска цензура и автоцензура (четвърта глава), естетика на фотографското изображение (пета глава), психология на възпирятието на „жестоките снимки“ (шеста глава), автополемика със собствени тези от първата книга „За фотографията“ (седма глава), същност на фотографията като „око на историята“ по израза на Матю Брейди (с. 57) и основна единица на паметта (осма глава), политика на репрезентирането на снимки (девета глава) и прочие подтеми, примесени в тъканта на целия наратив. В крайна сметка – заключава Зонтаг – „образът като шок и образът като клише са двата аспекта на едно и също присъствие“ (с. 28), белязало фотографията в публичното пространство от ХІХ век насам. И дали в конкретния случай ще го възприемем като елементарен опит да се представи „войната като един благопристоен, изцяло мъжки групов излет“ (с. 54) в контекста на клишето или ще го осмислим като труден път към извисяването на душата през чистилището на погледа в плана на шока – това е въпрос на морален избор. Тъкмо в тази дилема се състои парадоксът на военната фотография – еднакво мъчителна и облагородяваща.

          Връщайки се накрая към книгата-отворено писмо на Вирджиния Улф до виден лондонски адвокат, задал й въпроса „Как по Ваше мнение може да бъде предотвратена войната?“ (с. 7), Сюзън Зонтаг отговаря: „Да не изпиташ болка от тези снимки, да не си отвратен от тях и в теб да не се породи желанието да отстраниш причините за този хаос – това според Улф ще е реакция на някое морално чудовище“ (с. 12). Затова да си на бойното поле с камера в ръка е пример за граждански подвиг, а не на воайорско безразсъдство. И да гледаш болката на другите с посредничеството на фотографията, без да си затвориш очите под предлог за почтена непоносимост към зверството, е израз на будна гражданска съвест. Да снимаш и да гледаш, според внушението на тази книга, е достойно.

­

Бележки:

[1] Зонтаг, Сюзън. Да гледаш болката на другите. София: Изток-Запад, 2015.

[2] Автор на 18 офорта от 1633 г. с обяснителен текст към тях, който представлява „сентенциозен коментар в стихове“ по думите на Зонтаг (с. 48), публикувани под надслов „Бедствията и злочинствата на войната“.

[3] Автор на 25 офорта от 1656 г., изобразяващи последствията от Трийсетгодишната война.

[4] Автор на 83 гравюри под надслов „Ужасите на войната“ от 1820 г. (публикувани през 1863 г.), изобразяващи зверствата на Наполеоновите войски в Испания.

[5] Автор на „Фотографски скицник на войната“ от 1866 г., представящ снимки от Американската гражданска война.

[6] Автор на фотоалбума „Война на войната“ от 1924 г., съдържащ 180 снимки от германските военно-медицински архиви. „Самата книга започва със снимки на детски играчки – войничета, оръдия и други примамки за момченца от цял свят, за да завърши с кадри, заснети на военните гробища“ – отбелязва Зонтаг (с. 19).

[7] Автор на документалния филм „Аз обвинявам“ от 1938 г., показващ обезобразените ветерани от войната – „размазаните муцуни“, както ги наричат тогава във Франция. Препратката към публицистиката на Емил Зола е очевидна.

[8] Автор на украинския игрален филм „Извисяване“ от 1977 г., посветен на трагизма на войната.

[9] В тази война Роджър Фентън полага началото на военната фотография и остава в историята като „първия военен фотограф“ (с. 53).

­

Сюзън Зонтаг (1933-2004)

­

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s