Опит за незабрава

Музйно активиране на литературната памет

Юлия Йорданова-Панчева

­

muzej_1

­

          Книгата на Стефанка Кръстева „По следите на литературната памет” е издание на Националния вооенноисторически музей от 2013 г., но отразява дългогодишния й опит като уредник в Националния литературен музей. Авторката дълги години следи и представя историята и настоящето на музейното дело в България, съсредоточено в сектора на художествената литература. Със своите трудове тя се стреми към неговото научно и публицистично осмисляне в жанровете на музеоложката теория и критика и е рядък пример за автор, който може да превърне отделната архивна единица в културологичен факт и да активира мисленето на съвременниците за миналото.

          В перспективата на тези усилия настоящият труд на Стефанка Кръстева заема особено място, защото е съсредоточен върху един колкото историчен, толкова и теоретичен въпрос: косвено – каква е мисията на литературния музей, и пряко – що е литературна памет.

          Очевидно мисията на националния литературен музей е пряко свързана с подържане на обществената памет за сътвореното от българските писатели във времето от появата на държавността ни досега. Но освен това националният музей на българската литература би могъл да включва не само сътвореното, но и претвореното на български език в сферата на художествената литература, т.е. художествените преводи, дело на изтъкнати наши писатели или талантливи преводачи с доказан принос в съкровищницата на изящната словесност. Така българският литературен музей би могъл да бъде „място за памет“ (по израза на френския историк Пиер Нора) на художествената литература у нас, създадена и пресъздадена на български език – както оригинална (автентично българска), така и преводна (усвоена в българското културно пространство). Накрая това биха били два основни дяла на този литературен институт на паметта – отделение за авторска литература на български език и сектор за чуждестранна литература, преведена на роден език. Както е известно, повечето от българските писатели са и талантливи преводачи, предоставили на българските читатели най-ценното от световното литературно наследство. Друг важен въпрос, наред с този за националността на експонираната литература, е дали литературният музей би трябвало да се отнася само до т.нар. художествена литература, или би могъл да засяга и други разновидности на книжовността като напр. документалната и хуманитарната литература. Както става ясно от книгата на Стефанка Кръстева, националният ни литературен музей акумулира литературна памет чрез различни средства – вещни и книжовни, художествени и научни, мемоарни и публицистични, без ограничение на жанр и хуманитарна дисциплина. Следователно обектът на тази мемориална институция не може да бъде просто и само българската художествена литература, а нещо повече – и преводна, и парахудожествена литература наред с екстралитературни източници на информация.

          Изследването на Стефанка Кръстева се опитва да обхване в широка панорама почти всички проблеми около възникването, съществуването и утвърждаването на тази специфична културна институция у нас – от зората на старобългарската книжнина (с появата на съзнание за историческа ценност на литературата), през етапа на възрожденското обособяване на литературния музей сред сродните му институции (манастир, читалище, библиотека, архив, исторически музей, литературно-научен институт и др.), през фазата на идеологическата му експлоатация по времето на социализма (с валоризацията или инкриминацията на определени автори), до съвременния период на криза на ценностите и преосмисляне на социалните функции на националния литературен музей. В тази едра историческа рамка авторката поставя редица проблемни въпроси около дейността на музея за българска литература: защо се появява такъв музей, какво е неговото предназначение, какво съдържат многобройните му фондове, какви разновидности има, кому са нужни съхраняваните в него ценности. И още въпроси, свързани пряко с литературната памет: къде да я търсим – само в музея или и на други места на паметта като напр. литературния салон, литературното кафене, мемориалните плочи, архитектурните и скулптурните паметници, изображенията върху монети и печати, фотографията и живописта, научните интерпретации и романизованите биографии, документалното и игралното кино, образователните институции (училищни и университетски), писателските съюзи и сдружения, и т.н., като не забравяме фундаменталния проблем за връзката на литературната памет със самото литературно наследство.

          Всъщност това е централният въпрос – кое от литературното наследство, т.е. от всичко сътворено и преведено на български език в качеството му на художествена, документална и общохуманитарна литература, подлежи на музеализиране. Кое от създаденото си струва да бъде запазено, запомнено и ползвано като ценен продукт, свързан с дейността на литературното творчество? И кой в последна сметка определя това, литературната памет има ли законодатели и надзорници, или тя е спонтанен изблик на колективното несъзнавано, намиращо специфичен израз в експозициите на националния литературен музей? Проучването на Стефанка Кръстева тръгва „по следите на литературната памет“, за да достигне до интересни наблюдения в тези посоки. То разглежда редица операции по оценностяване на литературното наследство (на различните видове писмени паметници), извършвани в последователни периоди от българската история. Проследява навлизането на това наследство във фасетите на памета и преобразуването му в кадрите на живия спомен. Според това изследване, например, музеализирането на българските литературни паметници през Възраждането е свързано с утвърждаването на славянската филология като модерна наука, а чувствителното развитие на българската литературна памет като обществен феномен е в пропорционална зависимост от процеса на национално самообособяване на народите от бившата Османска империя.

          Това проучване на Стефанка Кръстева разкрива „мемориалната традиция”, свързана с литературата, като неразделна част от една обща борба за културно и политическо надмощие между народите и идеологиите. То се спира на противоречивите политики на паметта и забравата, като говори съответно за „привилегирована” (политически коректна, подчинена на статуквото) памет и респективно „маргинализирана” (репресирана, изтласкана в неформалните образувания на обществения живот) памет. Впечатляващи в този план са конкретните примери, които авторката дава, с повратната съдба на някои литературни къщи-музеи – на революционния поет Христо Смирненски, на пионера на филологическата българистика проф. д-р Иван Шишманов, на литературния критик д-р Кръстьо Кръстев, на трагичния лирик Пейо Яворов и мн. др. По повод „вторичната актуализация” на българското литературно наследство чрез активното му въвличане в обществената памет (не без помощта на музейната институция) тази книга се пита и за нещо принципно: за съотношението между литературна памет и литературна история. Тя заговаря например за „музейна канонизация” (по думите на самата авторка) на литературния архив, което – ако съм разбрала правилно – би трябвало да означава извеждане на значимото за националната общност от тоталната „база данни”, завещана ни от предшествениците. По този въпрос авторката предлага тезата, че „всяка оценка е историческа, т.е. временна”, което налага необходимостта значимостта на литературното наследство да бъде преразглеждана и пререшавана постоянно според винаги различната конфигурация от трайни ценности и моментни вкусове и предпочитания.

          Така книгата на Стефанка Кръстева докосва ключов проблем не само на музеологията, но и на литературознанието, доколкото тези две научни области се срещат в интердисциплинарното поле на литературната музеология. Каква е разликата между литературна памет и литературна история? За кого работи литературният музей, на кой Господ служи – на Историята или на Паметта? „За да се превърне в литературна памет – казва авторката, – литературното наследство трябва да получи статуса на действителен, преодоляващ времето обществен интерес”, т.е. не всичко от историята „става“ за помнене, не всичко от литературното наследство (разбирано като наличен фонд от литературни текстове) заслужава да бъде усвоено от живата памет на наследниците. Предмет на литературната история би следвало да бъде всичко писано някога – съчинено, преведено, издадено, четено, тълкувано, заимствано, пародирано и т.н. съответно по ръкописен, печатен или дигитален начин. Следователно историята на литературата (и в частност на българската литература) в строгия смисъл на понятието не може да бъде явление от масов интерес, то остава запазена територия за малцина експерти, проявяващи специализиран, професионален интерес към литературата като културен факт. Литературната памет, обаче, борави с наследството подборно – тя го селектира според публичните, често пъти извънлитературни, интереси на националната (или друга) общност в дадения исторически момент и с променлив интензитет актуализира и свръхоценностява една част от наследството, а друга съответно омаловажава или дори подлага на забрава. Казано накратко, литературната история почива върху пасивната памет на общността (на знанието без спомен, ако си позволя този оксиморон), за разлика от самата литературна памет, която стъпва на видимата част от айсберга и борави с литературното наследство в модуса на традицията [1] и помненето (на ограниченото знание, форматирано като спомен). И ако опредметената същност на литературната история са пълните лавици с книги, грамадното здание на Библиотеката, то овеществената природа на литературната памет са нещата от живота, сувенирите на писането и четенето, следите от създаването или общуването с текста, единичните символи на авторството и литературността – всички те побрани в миниатюрното, напободяващо (а и най-често биващо) „дом“ здание на Музея. Библиотеката обслужва историята, Музеят – паметта. И за да продължа разсъжденията си в тази насока, ще кажа още, че инструмент на литературната история се явява Каталогът – библиографският списък на „цялата” литература, докато оръдие на литературната памет остава Канонът – подборният списък, лúстата на позволеното или желаното, описът на част от съществуващия изобщо литературен архив.

          Въпросът за канона като ценностна редукция на литературното наследство, т.е. извадка на обществено значимото от исторически унаследеното, представлява проблемно място в дебатите на научните историци на литературата. Канонът през Античността и Средновековието налага рестрикции и постановява правила на паметта – едните научни, другите религиозни. Канонът през Новото време е нещо подобно – той е репресивна инстанция, която обикновено се направлява от политическа идеология (национализмът и комунизмът са само две от тях) като ценностно-нормативна система за манипулация на колективната памет. След постмодерното освобождение от „големия наратив” на идеологията (по термина на френския философ Жан-Франсоа Лиотар) въпросът за канона отново излезе на дневен ред. Настъпи глобална преоценка на културното наследство. В българския случай това стана през 90-те години на ХХ век – поне 20-тина години по-късно, отколкото на Запад. В представително явление на този процес у нас се превърна сборникът със статии на младото поколение литературни историци под красноречивото заглавие „Българският канон? Кризата на литературното наследство” [2]. Необходимостта от ценностна ревизия на заложеното в живата литературна памет и от преосмисляне на наличното в литературния архив роди идеята за преустройство на литературния канон, схващан като репрезентативна извадка от историята на българската литература. Пристъпи се дори към крайни жестове – изваждане от шкафа на историята на едни автори и текстове и поставянето им в откритата витрина на книжарницата и музея за сметка на други, които бяха върнати обратно в мълчаливата библиотека на безпаметството или, казано с думите на авторката на тази книга, в „антикварната библиотека”, сред насипния или вече систематизиран архив на литературно-историческото наследство. Анихилираше се една, мислена като компрометирана, традиция на паметта, за да се моделира и фаворизира друга. Но кой, в крайна сметка, имаше – и продължава да има – тази сила да оперира с литературната памет? Кой може да се опълчи срещу „канона като диктат на традицията” (по сполучливата фраза на Милена Кирова), без риск да повтори историческия грях на Херострат? Единствено литературните историци, разбира се. Ако някой носи отговорността за съдържанието на тази „манипулирана памет”, за която бегло се споменава и в настоящата книга на Стефанка Кръстева, това са онези експерти, които познават съдържанието на Библиотеката от край докрай и които подбират подходящото от тяхната (неизбежно политически устроена) гледна точка, за да го вложат в Музея. Именно литературните историци са онези, които владеят архива и формират канона, които търгуват – винаги на различна цена (според динамичните „валутни“ курсове на държавната власт и на масовия вкус) – с „вноса” и „износа” между Библиотеката и Музея, разбирани като два алтернативни института на литературната памет (пасивната и активната).

          Как би могло да се избегне политическа злоупотреба при реформирането на литературния канон? Отговорът на този въпрос е от решаващо значение за функционирането на литературния музей, който онагледява живата литературна памет. В статията си „Канонът и неудобствата от него” Милена Кирова предлага „пренаписване на българската литературна история като констелация от литературни истории” [3], което би трябвало да означава съвместяване на различни традиции, конструиране на поредица от микроистории на националната литературна памет. Не борба против канона, който все пак остава единица „мярка за оценка и употреба на българската литературна история”, а борба срещу „склерозата на канона” (изрази на Милена Кирова) и срещу втвърдяването на критериите за стойност на литературното наследство – това е либералният изход от неизбежната диктатура на паметта (и забравата). Като че ли перспективата на роене на литературния канон в множество списъци с отбрани автори и текстове, селектирани по един или друг признак, се оказва единственото безболезнено разрешение на конфликта между литературната история и паметта, между литературното наследство и музея в ситуацията на ценностно преустройство.

          Доколкото съществува криза във функционирането на музея като следствие от генералната криза на канона, тя би следвало да се разреши по аналогичен начин. Настоящата книга на Стефанка Кръстева отправя критичен поглед към съществуващата ситуация в дейността на националния литературен музей и съзира неуредици, които би трябвало рано или късно да бъдат отстранени. Първо – „литературните сбирки например се считат за част от съответните окръжни исторически музеи, в които, като правило, не се назначават специалисти в областта на литературата и литературната история”. Второ – липсва специална сграда за българския национален литературен музей, а липсата й „противоречи на замисъла, с който е създаден – той е лишен от възможността да създаде своя експозиция” и да представи своето „уникалното документално наследство, съхранявано във фондовете на музея”. И трето, като следствие от по-горното – „Липсата на експозиционна площ е причина националният музей за българска литература в София да се ориентира към тематичен и историко-литературен показ чрез временни изложби и експозиции в други музеи”. Ще обобщя, че препоръките на авторката пледират за осигуряване на самостоятелна сграда с достатъчна експозиционна площ за целите на националния литературен музей, в който следва да работят преди всичко литературни специалисти – литературни историци, критици, творци. В контекста на проблематизацията на литературната памет като специфична функция на литературната история бих допълнила само, че бъдещето на литературния музей като че ли е в това – в увеличаване на разновидностите му спрямо очертаните микросюжети на българската литературна история.

          И ако кризата на музея с оглед на канона все пак има предвидим изход, не е ясно обозримото бъдеще на музея с оглед на развитието на дигиталните технологии. Тук навярно зрее нов конфликт – конфликтът между оригинала и вещта, от една страна, и между копието и цифровото изображение, от друга страна. Може би в бъдеще понятието ръкопис като означител на оригинала вече ще бъде мъртво, а представата за книгата като тиражирано копие ще претърпи коренни трансформации. Според Георги Лозанов в статията му „Библиотеката – един нов прочит. Библиотеката става музей на картината-книга” бъдещето на текста като вещ, който е опредметен в книжно тяло, е именно в музея. Там книгата ще бъде „експонат на идентичността“ [4], белег на индивидуалността, за разлика от текста на електронен носител, който застава под формата на дигитално изображение. Този обезличностен виртуален текст в компютризираната библиотека на бъдещето, според Лозанов, ще бъде лишен от персоналната аура на автора и от усещането за автентичност, придадена му вторично при читателската употреба. Ето защо едно от неизкоренимите предимства на литературния музей в бъдеще като че ли все повече ще нараства – неговата връзка с автентичните свидетелства на времето и с копнежите и пристрастията на живата литературна памет. Пътят от екомузея (построен в естествена – битова и природна – среда) до виртуалния музей (като дигитализиран проспект в интернет на реалния музей във физическа среда) е кратък, но със сигурност на него ще се случва най-важното: срещата между читателя и писателя отвъд абстрактността на думите, в непосредствената близост на споделения жизнен свят. Затова главна задача на бъдещите музейни дейци и повелители на литературната памет ще бъде да подпомагат сбъдването на тази уникална, парадоксална в сърцевината си среща, която е на ръба между екзистенцията (вживяността) и имагинацията (въобразеността) на междучовешкия досег.

          Настоящата книга на Стефанка Кръстева е първият цялостен опит у нас да се навлезе в концептуалните лабиринти на литературната памет. Затова тя би могла да се чете като „Увод в литературната музеология”, от която има какво да научат и музеолозите, и литераторите. А освен тях – изкушените от българското художествено слово и завладените от вълненията на българската литературна памет.

­

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 Стефанка Кръстева

­

Бележки:

[1] Според Светлозар Василев набавянето на традиция в историята на литературата е равностойно на „генериране на литературна памет“ – вж. Василев, Св. Литературна памет // Съвременната поезия на бесарабските българи, LiterNet, Варна, 23.11.1999.

[2] Кьосев, А. (съст.) Българският канон? Кризата на литературното наследство, изд.  Александър Панов, София, 1998.

[3] Кирова, М. Канонът и неудобствата от него // Култура, 10.12.2008, №43.

[4] Лозанов, Г. Библиотеката – един нов прочит. Библиотеката става музей на картината-книга // Литературен вестник, 03-09.12.2008, № 38, с. 9.

­

Забел.: Текстът е писан през 2013 г. и се публикува за първи път в etopia.

­

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s