Една година без Валя

Възпоменание за Валентина Цанева

etopia

­

Валентина Косьова Цанева

(05.03.1952 – 16.12.2017)

­

          Една година без Валя.

          Моята любима учителка, която в VІ и VІІ клас на 127 ЕСПУ „Иван Николаевич Денкоглу“ в София, в първите раннозрелостни години от живота ми, ми преподаваше български език и литература.

          Тя беше първият човек, който ми заговори на „Вие“. А бях само на дванадесет.

          Тя беше първият човек, който повярва в мен, който ме наричаше Юлита, който ме прегръщаше с думичката „рожбе“, който ме водеше на кино в почивните дни, който ми остави на вратата бележка с резултатите от изпитите ми след VІІ клас, който ми изпрати в пионерския лагер препис с прекрасния си почерк на стихотворение на испански език, който ми показваше писмените работи на учениците си от спортното училище, а аз също бях вече в гимназията, който оставяше в чашката си с кафе мрежа от загадки, която четях обезнадеждена, който ми пращаше коледни картички от община Джебел, където замина да работи малко преди да емигрира от България през 1990-а година, който после внезапно изчезна от живота ми за двайсетина години и накрая отново се обади, от Монреал, просто така – сякаш само една седмица не сме се чували и пак разговаряхме за хиляди неща, който искаше да обрисувам стаята, в която спеше новороденият ми син, а аз исках да ми описва настроенията на магнолията по пътя й за работа, който ми обеща през лятото на 2018 година най-после да се видим, преди да започне поредното си – този път околоевропейско – пътешествие, но все пак не дойде и остави копнежът ми неутолен.

          Една година без… Без гласа на Валя, без странните й размисли, без чувствителната й реч, без изразителните й движения и загадъчни жестове. Без тъмния й взрян поглед, под който винаги дебнеше нежно-закачлива усмивка. Без умението й да се възхищава. Самата тя най-възхитителна!

          Една година без моята Валя!

          Тук ще поставя едно мое детско (написано в детска възраст) стихотворение, което тя откровено не хареса, казвайки ми: „Не пиши повече така“. Малко редактирано след това откъм рима и ритъм, за да е по-прилично, но иначе все същото – неугледно, трафаретно и мелодраматично. Но искрено и благоговейно. Едно любовно стихотворение за Валя – тогава аз на 13, а тя на 33!

­

За Вас

­

Затичани, разплакани, стихийни,

отхвърлени от свойта правота,

в чуждите коварни думи

търсим жадно скрита доброта.

­

О, кой кълне ни в небесата,

замерва ни със огнени стрели

и с превзета маска на устата

хули светлото на наште дни?

­

Зарихме в тебеширения прах

стосърция си, луд, кристален смях,

изгубихме в обидните слова

веселата обич към света…

­

Защо ли всичко жизнерадостно и диво,

бликнало във детската душа,

днес с мрачна неизказаност потъва

и тихо се превръща във вина?

­

Само ти, учителко – единствена, една

на тая остаряла и омръзнала земя –

протегни към нас ръката нежна,

спаси ни ти от мъка неизбежна!

­

10.02.1986 г., 127 СУ „Ив. Н. Денкоглу”,

Юлия Йорданова -13 год., VІІ „в” кл.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s