Лятно кино

На Здравко Вичев Йорданов (1922–1985)

Юлия Йорданова-Панчева

­

Balchik

Тронът на румънската кралица Мария Единбургска в лятната й резиденция в Балчик

­

          Ръцете му я прихващаха изведнъж и стягаха малкото й тяло в мощна прегръдка. Тя се изгубваше в черното му палто и оставаше да се подава само крайчец от червената й рокля.

          – Той добър ли е? – питах тревожно татко.

          Той се усмихваше и още по-силно ме загръщаше в бархетното одеяло.

          После гласът му прогърмяваше от тонколоните и подгонваше заспалите птици в клоните на дърветата. Тя внезапно се отскубваше от ръцете му и отлиташе заедно с тях от белия екран.

          Започваха надписите. Въртяха се бавно като средновековен свитък.

          Зрителите постепенно се разотиваха към квартирите си. Не говореха, само се споглеждаха. Може би си мислеха, че тъмният господин и малката дама са някъде тук и всеки миг ще ги срещнат.

          Летните нощи бяха светли като ден. Слънцето продължаваше да грее от балчишките камъни, които лежаха по улиците като изровено морско дъно. Спирах и започвах да се взирам в отпечатъците от някогашните им обитатели. Откривах празни вдлъбнатини от кралски миди, които зееха като микроскопични отворени гробове. Започвах да чегъртам с пръст в плитките им легла като археолог, който иска да научи миналото. Белият прашец запълваше порите на дланта ми и когато я разтворех, виждах разчертаните пътеки на живота си. Дребни къси улички от прахообразен варовик, сплетени в юмрука на сърцето ми.

          На следващия ден осъмвахме в ботаническата градина, която издишаше благоухания. Пъстрите цветове ни заслепяваха, а тесните алеи ни отвеждаха към Двореца. Високата му кула стърчеше над града като минаре, под сянката на което се криеше мраморният трон на някогашната румънска кралица.

          – Защо е толкова малък? – намествах се бързо в него, а татко ме гледаше сякаш съм с корона на главата.

          Каменният стол засияваше като разтворена черупка на жива мида. Босите ми крака се люлееха във въздуха под маршовите звуци на еоловата арфа, изваяна от италианските архитекти върху стените на двореца. Показваха се и звездите, които денем стоят невидимо до слънцето, а сега хвърляха отражения в искрите на морската вода.

          – Обичам те, татко! – провиквах се аз, но очите му помръкваха.

          Не искаше да ми каже, че все някога всичко си отива – и малката дама с господина, и кралската мида с перлата, и румънската кралица с короната, и веселото момиче с таткото… И нищо не остава под купола на откритото лятно кино.

­

1 коментар за “Лятно кино

  1. Керачка Михаел

    Остават спомените и топлото на душата. Е, и малко боли…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s