Юлия Йорданова
– Горе ръцете! – насочих дървена клечица срещу лицето на леля Марги.
Едрите й бузи се повдигнаха нависоко и образуваха на върха си трапчинки, които стигаха почти до очите й – като две кладенчета, в които никога не попадаха сълзи.
Тя седеше в хухнята и ми се усмихваше така, както може да се усмихва само една самотна жена на чуждо дете.
Беше дошла на гости на някогашната си съученичка и влизането ни с татко прекъсна техния разговор. Или тяхното мълчание. Тогава не знаех със сигурност кое повече изпълва тишината между двама души.
– Виж какво ти е донесла леля Марги! – каза мама и ми подаде пликче с кус-кус.
– Житовинки! – възкликнах аз, но мама ме поправи:
– Не са животинки. Този път са буквички!
Аз се взрях в прозрачното пакетче и видях купчинка безредни фигурки от ситни макарони, изрязани под формата на онези знаци, с които пишат големите. Нетърпеливо заобръщах подаръка си – нагоре, надолу, встрани и обратно. Виждах ги как се търкалят една през друга в затворената си вселена – безброй малки буквички, като в едноцветен калейдоскоп, който разиграва всевъзможни словосъчетания. Търкалянето им ме зашеметяваше: Б, Р, У, И, Щ, А, Л, Ф, Е, Ю…
– Моята буквичка! – викнах накрая и се зарадвах, че я откривам, че я има между другите, че ме има и мен на този свят, тук, като търкалящите се в пакетчето тестени знаци, сладки думи, родени за миг и изгубвани след това в брътвежа на брашнените зрънца.
– Ура! – викнах срещу леля Марги и прибрах клечката в кобура на джобчето си.
– Ра-ра… – дочух свое ехо в шепота й. Тя седеше срещу мен и ми се усмихваше.
Леля Марги също беше станала учителка като мама и цял живот бе прекарала в говорене на децата. Била най-добрата учителка в своя град! Никога не пишела двойки, винаги изслушвала учениците, всякога се съгласявала с тях – когато знаели и когато се съмнявали, дори когато грешели.
– Така, така – повтаряла тя и ги окуражавала. Те се успокоявали, следващия път усвоявали това, което били пропуснали, но и забравяли това, което вече били научили.
– Нищо, нищо – повтаряла тя и ги утешавала. Те се засрамвали и ставали тихи, толкова тихи, колкото никъде другаде не били.
– Благодаря! – й казвали.
А тя:
– Ря, ря… – Кимала и двете трапчинки на страните й издълбавали сухи кладенчета.
– Лельо Марги, аз всичките буквички ще изям!
– Ям, ям… И ще станеш голяма! И буквичките ще ти дадат сила.
Тя ми се усмихна отново и погледът й се скри зад високите бузи като слънце зад баир.
С татко отдавна не играем на война, защото и той от много години е при архангелите. Разказва им за човешката земя, но те не могат да я намерят, защото в небето тя е по-малка и от макаронено зрънце.
Yutopia 