Юлия Йорданова
Баба Тане седеше по цели дни и нощи на леглото си и чакаше. Чакаше да съмне след безкрайно дългата нощ, в която зад всички ъгли на стаята се показваха сенките на нейните братя и сестри.
Били голямо семейство, парите не достигали и все оставали бедни. Живели под наем в голяма еврейска къща в стария център на града. Есенно време в двора й имало толкова много шума, че стигала за хербарий в тетрадките на всички деца. А зиме домът се разраствал още повече, с по няколко снежни човеци и още толкова снежни деца край тях.
Тането била последна от всички. И най-нежна.
Първата й сестра била толкова пораснала, че също можела да й бъде майка, а пък най-малката ставала за учителка по всичко, което не я била научила голямата.
– Когато видиш някой стар човек, ти първа ще го поздравиш и ще му целунеш ръка, разбра ли? – казвала й Майката.
– А когато ти дадат бонбонче, ще се поклониш ей така… – завъртала се като балерина Учителката.
Стоянка ги слушала, кимала и повтаряла. Целувала ръчица на по-голямата си кака и се навеждала пред крачката на по-малката.
– А ако някой те уплаши, ще казваш, че имаш батко! – заканвал се по-големият й брат.
– А пък ако не ти достигне залче или ти се счупи писец, аз ще ти намеря. Знам едно тайно място в къщата, с много съкровища – смигвал й по-малкият брат.
Чакала Тането да порасне така, както се чака да дойде утрото. И когато най-сетне нощта свършеше, тя ставаше и отриваше лицето си в розовите кърпи на зората.
– Добро утро! – поглеждаше в огледалото, но там я срещаше непозната дребна старица.
– Добър ден! – отвръщаше й от стаята едно малко момиче и после присядаше на леглото, за да си почине. Толкова е уморително да си играеш самичка по цял ден при толкова много братя и сестри!
Ето ги на снимката пак всички. Кака и кака, батко, другата кака… Мама с бебе в ръце. Батко в рокличка! Татко прав до тях, в нов костюм. Толкова са млади, боже мой! Даже баба и дядо са по-млади от Тането, която още я няма.
Тя си играе с пречупените крайчета на снимката и едно по едно ги прекършва. Те падат на пода. Подхваща нови, прегъва ги и тях. Разкъсва друга снимка.
Чува се шумолене на вятър, който спира в гнездата под стрехите на голямата чужда къща. Отронват се безброй хартийки. Малки жълти трохици, с каквито хранеше врбчетата в градината лятос.
– Хайде да играем на народна топка! – подканя я най-малката кака.
– Или на стражари и апаши! – подвиква й по-малкият брат.
– Добре. Добре… – съгласява се с всички Тането. Толкова е хубаво, че я викат! Трябва да отиде при тях. При всичките си каки и батковци, при целия шумен клас от братя и сестри, при голямото си семейство от учителки и майки, жандарми и скитници…
Тя става и тръгва. Но къде, за бога? Какво да избере?
– Не искам да съм консул! Страх ме е да не ме удари топката. Кои са апашите? Индианци или крадци? Добри или лоши? Страх ме е да не се загубя. Е-хо… Къде сте?
Никой не й отговаряше. Стаята глъхнеше в пустия следобед. Само разпилените и накъсани снимки по пода белееха като угаснали въглени.
Стоянка приседна на леглото и зачака, както правеше винаги досега. Чакаше да се стъмни след безкрайно дългия ден. Гледаше пред себе си хартиената купчинка с разделените лица на близките си и вече знаеше. Тази нощ щеше да полети с безброй хвърчила в небесата.
Yutopia 