Юлия Йорданова
„Мила мамо, вече дойде време и аз да се задомя. Другата година ще си дойда за сватба. Пари имам и къща купих. Ти само избери мома и й уший рокля. Че да се свърши с мойто пусто ергенуване.“
Това пишело в последното писмо от брата на баба.
Но той не си дошъл на село нито на следващото лято, нито на друго лято. И ново писмо не пристигнало, за да се знае къде се бил попилял, та не си изпълнил обета.
Стара майка го послушала и всичко изпълнила – и мома наумила, и рокля стъкмила. Но той не се завърнал у дома, откак тръгнал с още младежи за новия свят.
Не им стигало слънцето над нашите земи. Малко им били звездите над тукашните реки. Свършвал им въздухът в гърдите. И те тръгнали подир сянката на младостта.
– Забравил ли ни е вуйчо Петър? – питах мама.
Тя поглеждаше встрани и поклащаше глава. Но аз не разбирах дали кима на български или на друг език, защото нашето да беше чуждото не и обратно.
Пътували дни и нощи, нощи и дни. По волята на ветровете стигнали чак до бреговете на Буенос Айрес, където всичко било от сребро – и реките, и равнините, и слънцето. Даже въздухът трептял като направен от сребро.
Вуйчо Петър бил градинар, понеже идел от село и умеел да даде живот на всичко, което виреело по земята. Той се грижил за всяко семенце, докато порасне и се издигне колкото човек. Наблюдавал го, милвал го и му говорел, а то му шепнело на своя зелен език и накрая му дарявало живота си.
В Аржентина вуйчо Петър станал най-добрият градинар. Неговите плодове били най-хубавите в Южна Америка – вкусни като на село и красиви като на царско блюдо.
Славата им достигнала чак до Белия крал, за когото всички в града разправяли, че живеел в дъното на Сребърната планина. От тогава насетне кралят искал да му носят плодове само от градините на вуйчо Петър. И всеки ден на подноса му имало салата от разрязано биволско сърце и красни момини сълзи, а за десерт – късни масловки и накъсани чепки държанка. Започнало да се говори, че даже в короната му се появили две български ябълки – златна превъзходна и сладка петровка.
– Ще си дойде ли някой ден чичо Петър? – питах мама.
Тя повдигаше рамене и аз не знаех дали й става студено, или се чуди докога трябва да го чакаме.
Минали години, откак писмото му стояло в големия скрин. С времето мастилото му избледняло и позеленяло, а хартията му изтъняла и пожълтяла. Писмото заприличало на тънка шевица върху памучно сукно – с извити като цветя драскулици и с прободени като завъртулки точици, досущ като тези, които стара майка извезала на булчината риза. Повече не можело да се чете, а само да се гледа. И тъй всички четяли по него – листца на мак върху мека морава, петльови пера в буйно кръжило, житни класове, заловени на хоро, вихрен бор с наклонена снага…
Но от много пазене писмото се изгубило и вече никой не можел да знае за мечтата на вуйчо Петър да има българско момиче в Америка. Може би писмото било изпрано в коритото с дрехите на баба, която била минала под венчило. Може би потънало в гроба с одеждите на стара майка. Дявол знаел… Само мама останала да расте с навика да чака вуйчо Петър да си дойде от Америка и да й донесе подарък. Кукла с рокля от коприна и с очи от сини мъниста!
Но нито стара майка, нито баба, нито мама дочакали хабер от далечния свят.
– Накрая го издирихме – каза изведнъж мама.
– Как? – не можех да повярвам.
– С Червения кръст.
– И какво? – подскочих. – Оженил се за индианка ли?
Мама замълча.
– Или за креолка? – настоявах аз.
– Не се беше оженил – отговори мама. – Беше си отишъл от целия свят. Не само от България.
Извадих картите, с които обичах да играя, и измъкнах една от тях – Черния Петър. Това беше той, нашият вуйчо Петър, който сменил занаята си за друга работа. Започнал да се катери нощем по черната стълба над комините, а сутрин се връщал да носи небесни подаръци за всички – бели като сребро и прозрачни като диаманти.
Yutopia 