В памет на Джоко Росич
Yutopia
За родения във високосния ден на 1932 г. Джоко Росич нека си спомним с тъгата и тревогата за едно цяло поколение, което постепенно си отива и оставя България по-бедна.
Дали идващите след тях ще оставят също такава дълбока диря в българската култура? Дай боже…
Джоко:
„Аз съм отломка не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта си и храбростта си може да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука, на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв знае, че годините нямат значение. И държавите нямат. Човеците са важни! Като легнеш в окопа, всички наедно ги ядат бълхите – и сърбите, и българете, и шиптарите. Турците и евреите – и тях. Няма рамазан, няма шабат – за бълхите е все курбан байрам! Туй ще рече, че кръвта е една и съща…
Ех, Йовано, Йованке… Яз те дома чекам, дома да ми дойдеш. А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано. А те чакам, Йовано, песен да ми изпееш… Како майка сина имала, се що син иская, се му майка давала, а син – болен. Болен, откакто се родиа. Да ми пееш как са разцъфтели бахчите, разпукали се люляци, замирисали девойки, а он болен. Болен откакто се родиа. Да ми пееш как и аз по мръкло лутам, ноч ме пие, месечина ме пие, нищо ми ние. Здрав съм… А болен. Е, затуй те чекам, Йовано, дома да ми дойдеш, а ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано… Йовано… Йовано…“
Източник: YouTube.
Yutopia 